Выбрать главу

— Пиене ли?

— Че какво друго? И тъй като Дун е чевръст, на него му се полага двойно препятствие. Нолън! — Тимълти му подаде една плоска манерка. — Вкарай това вътре. Накарай Дун да пийне две глътки. Големи.

Нолън хукна.

— А този тук — Тимълти посочи Хулихън — вече обиколи „Четирите провинции“, така че му стига. Сега са равни.

— Върви, Хулихън — каза Фогърти. — Нека парите ни са лек товар за теб. След пет минути ще излетиш от изхода като победител!

— Да си сверим часовниците! — обади се Кланси.

— Синхронизирайте ми задника — рече Тимълти. — Някой да има на китката си нещо друго освен мръсотия? Само ти си с часовник, Кланси. Хулихън, влизай!

Хулихън се здрависа с всички ни, сякаш заминаваше на околосветско пътешествие. После махна с ръка и изчезна в тъмнината на киното.

В същия миг отвътре изскочи Нолън, вдигнал високо празната манерка.

— Дун е натоварен!

— Чудесно! Кланъри, иди да провериш състезателите, виж дали седят един срещу друг на четвъртия ред, както е уговорено, с каскети, закопчани наполовина палта, сложени шалове. После се върни да докладваш.

Кланъри изтича в тъмнината.

— А контрольорите на билетите? — попитах аз.

— Те са вътре и гледат филма — отвърна Тимълти. — Трудно е през цялото време да си на крак. Няма да пречат.

— Десет и тринайсет — обяви Кланси. — След още две минути…

— Е стартът — казах аз.

— Страхотен сте — призна Тимълти.

Кланъри бързо изскочи навън.

— Всичко е наред! По места и тъй нататък!

— Почти свършва! Познава се — към края на всеки филм музиката сякаш се отприщва.

— Аха, силничка е — съгласи се Кланъри. — Всички дават с пълна пара — и оркестър, и хор, и певица. Утре трябва да мина да го видя. Музиката я бива.

— Наистина ли? — попита Кланси, а и всички останали.

— Каква е музиката?

— Уф, стига с тая музика! — рече Тимълти. — Остава една минута, а вие ми говорите за музика! Залагайте. Кой е за Дун? Кой е за Хулихън? — Вдигна се глъчка, появиха се пари, предимно шилинги.

Подадох четири шилинга и казах:

— За Дун.

— Без да сте го видели?

— Залагам на сляпо — прошепнах.

— Добре казано! — Тимълти се завъртя рязко. — Кланъри, Нолън, по местата си! Гледайте някой да не скочи преди края.

Кланъри и Нолън изтичаха вътре, щастливи като момчета.

— Хайде, направете пътека. Господин Дъглас, елате тук при мен!

Всички се хвърлиха да се подреждат в две редици покрай двойната врата на главния изход.

— Фогърти, опри ухо на вратата!

Фогърти се подчини. Очите му се разшириха.

— Проклетата музика е ужасно силна!

Едното от момчетата на Кели сръга брат си.

— Скоро ще свърши. На който му е писано да умре, сега умира. Оцелелият се е навел над него.

— Още по-силна! — обяви Фогърти, все така долепил ухо до вратата. Ръцете му се мърдаха, сякаш нагласяше радио. — Ето! Това е голямото та-дам, което върви с надписа КРАЙ!

— Тръгнаха — промърморих.

— Готови! — извика Тимълти.

Всички вперихме погледи във вратата.

— Ето го химна!

— Мирррнооо!

Всички се изпънахме. Някой козирува.

Но не откъсвахме очи от вратата.

— Чувам тичане — каза Фогърти.

— Който и да е, има добър старт преди химна…

Вратата рязко се отвори.

Хулихън изскочи навън с огромната усмивка на останал без дъх победител.

— Хулихън! — завикаха спечелилите.

— Дун! — обадиха се изгубилите. — Къде е Дун?

Макар Хулихън да бе победител, съперникът му все още липсваше.

Зрителите започнаха да излизат от салона.

— Онзи идиот да не би да не е уцелил изхода?

Зачакахме. Зрителите се разотидоха.

Тимълти пръв надникна в празната зала.

— Дун?

Никакъв отговор.

— Да не би да е там?

Някой отвори вратата на мъжката тоалетна.

— Дун?

Ни ехо, ни отговор.

— И таз добра! — възкликна Тимълти. — Да не би да си е счупил крака и да се гърчи някъде в предсмъртна агония?

— Това ще да е!

Островчето хора се люшна на една страна, после на друга и се понесе към вратата, влезе вътре и продължи по пътеката; моя милост тръгна след всички.

— Дун!

Кланъри и Нолън ни посрещнаха и мълчаливо посочиха. Подскочих два пъти да видя над главите на хората. Огромната зала тънеше в полумрак. Нищо не видях.

— Дун!

Накрая всички се скупчихме край четвъртия ред. Чуха се уплашени възклицания, когато видяха онова, което видях и аз.

Дун, все още на мястото си на четвъртия ред, със скръстени ръце и затворени очи.

Мъртъв?

Ни най-малко.

Сълза — огромна, проблясваща и прекрасна — се търкулна по бузата му. От другото му око се появи нова, още по-голяма и сияеща. Брадичката му бе мокра. Нямаше съмнение, че плаче от няколко минути.