— Пиене ли?
— Че какво друго? И тъй като Дун е чевръст, на него му се полага двойно препятствие. Нолън! — Тимълти му подаде една плоска манерка. — Вкарай това вътре. Накарай Дун да пийне две глътки. Големи.
Нолън хукна.
— А този тук — Тимълти посочи Хулихън — вече обиколи „Четирите провинции“, така че му стига. Сега са равни.
— Върви, Хулихън — каза Фогърти. — Нека парите ни са лек товар за теб. След пет минути ще излетиш от изхода като победител!
— Да си сверим часовниците! — обади се Кланси.
— Синхронизирайте ми задника — рече Тимълти. — Някой да има на китката си нещо друго освен мръсотия? Само ти си с часовник, Кланси. Хулихън, влизай!
Хулихън се здрависа с всички ни, сякаш заминаваше на околосветско пътешествие. После махна с ръка и изчезна в тъмнината на киното.
В същия миг отвътре изскочи Нолън, вдигнал високо празната манерка.
— Дун е натоварен!
— Чудесно! Кланъри, иди да провериш състезателите, виж дали седят един срещу друг на четвъртия ред, както е уговорено, с каскети, закопчани наполовина палта, сложени шалове. После се върни да докладваш.
Кланъри изтича в тъмнината.
— А контрольорите на билетите? — попитах аз.
— Те са вътре и гледат филма — отвърна Тимълти. — Трудно е през цялото време да си на крак. Няма да пречат.
— Десет и тринайсет — обяви Кланси. — След още две минути…
— Е стартът — казах аз.
— Страхотен сте — призна Тимълти.
Кланъри бързо изскочи навън.
— Всичко е наред! По места и тъй нататък!
— Почти свършва! Познава се — към края на всеки филм музиката сякаш се отприщва.
— Аха, силничка е — съгласи се Кланъри. — Всички дават с пълна пара — и оркестър, и хор, и певица. Утре трябва да мина да го видя. Музиката я бива.
— Наистина ли? — попита Кланси, а и всички останали.
— Каква е музиката?
— Уф, стига с тая музика! — рече Тимълти. — Остава една минута, а вие ми говорите за музика! Залагайте. Кой е за Дун? Кой е за Хулихън? — Вдигна се глъчка, появиха се пари, предимно шилинги.
Подадох четири шилинга и казах:
— За Дун.
— Без да сте го видели?
— Залагам на сляпо — прошепнах.
— Добре казано! — Тимълти се завъртя рязко. — Кланъри, Нолън, по местата си! Гледайте някой да не скочи преди края.
Кланъри и Нолън изтичаха вътре, щастливи като момчета.
— Хайде, направете пътека. Господин Дъглас, елате тук при мен!
Всички се хвърлиха да се подреждат в две редици покрай двойната врата на главния изход.
— Фогърти, опри ухо на вратата!
Фогърти се подчини. Очите му се разшириха.
— Проклетата музика е ужасно силна!
Едното от момчетата на Кели сръга брат си.
— Скоро ще свърши. На който му е писано да умре, сега умира. Оцелелият се е навел над него.
— Още по-силна! — обяви Фогърти, все така долепил ухо до вратата. Ръцете му се мърдаха, сякаш нагласяше радио. — Ето! Това е голямото та-дам, което върви с надписа КРАЙ!
— Тръгнаха — промърморих.
— Готови! — извика Тимълти.
Всички вперихме погледи във вратата.
— Ето го химна!
— Мирррнооо!
Всички се изпънахме. Някой козирува.
Но не откъсвахме очи от вратата.
— Чувам тичане — каза Фогърти.
— Който и да е, има добър старт преди химна…
Вратата рязко се отвори.
Хулихън изскочи навън с огромната усмивка на останал без дъх победител.
— Хулихън! — завикаха спечелилите.
— Дун! — обадиха се изгубилите. — Къде е Дун?
Макар Хулихън да бе победител, съперникът му все още липсваше.
Зрителите започнаха да излизат от салона.
— Онзи идиот да не би да не е уцелил изхода?
Зачакахме. Зрителите се разотидоха.
Тимълти пръв надникна в празната зала.
— Дун?
Никакъв отговор.
— Да не би да е там?
Някой отвори вратата на мъжката тоалетна.
— Дун?
Ни ехо, ни отговор.
— И таз добра! — възкликна Тимълти. — Да не би да си е счупил крака и да се гърчи някъде в предсмъртна агония?
— Това ще да е!
Островчето хора се люшна на една страна, после на друга и се понесе към вратата, влезе вътре и продължи по пътеката; моя милост тръгна след всички.
— Дун!
Кланъри и Нолън ни посрещнаха и мълчаливо посочиха. Подскочих два пъти да видя над главите на хората. Огромната зала тънеше в полумрак. Нищо не видях.
— Дун!
Накрая всички се скупчихме край четвъртия ред. Чуха се уплашени възклицания, когато видяха онова, което видях и аз.
Дун, все още на мястото си на четвъртия ред, със скръстени ръце и затворени очи.
Мъртъв?
Ни най-малко.
Сълза — огромна, проблясваща и прекрасна — се търкулна по бузата му. От другото му око се появи нова, още по-голяма и сияеща. Брадичката му бе мокра. Нямаше съмнение, че плаче от няколко минути.