— Каскета?!
— Като победиш, покажи им ги и ще обясним, че си ме сменил заради крака ми!
Нахлупи ми каскета си и омота шала си около врата ми.
— Но чакай малко… — понечих да възразя.
— Ще се справиш! Само не забравяй — тръгваш, когато видиш надписа КРАЙ, не по-рано! Песента почти свърши. Вълнуваш ли се?
— Господи, и още как!
— Побеждава сляпата страст, момче. Хвърляй се напред. Настъпиш ли някого, не се обръщай. Ето! — Дун се извърна, за да ми направи място. — Песента свърши. Той я целува…
— КРАЙ — извиках аз.
Изскочих на пътеката.
Затичах се надолу. Първи съм! Първи! Не може да бъде! Ето я вратата!
Блъснах вратата точно когато започна химнът.
Изхвърчах отвън.
Победа! Не можех да повярвам: каскетът и шалът на Дун бяха като лавров венец. Победих! Победих за Отбора!
Кой ще е втори, трети, четвърти?
Обърнах се към вратата точно когато тя се затвори.
Едва тогава чух виковете и възгласите отвътре.
Мили Боже! Шестима са тръгнали към неправилния изход, някой се е спънал и е паднал, друг се е стоварил отгоре му. Как иначе може да съм пръв и единствен? В момента кипи ожесточена мълчалива схватка, двата отбора са се хванали за гушите, търкалят се по пода, през седалките, борят се на живот и смърт — това трябва да е!
Прииска ми се да викна: „Аз победих!“, за да спра побоя.
Отворих широко вратата.
Зяпнах към бездната, в която никой не помръдваше.
Нолън дойде и надникна над рамото ми.
— Типични ирландци — рече той и кимна. — Колкото и мило да им е състезанието, Музата им е по-скъпа.
Какво се чуваше от тъмното?
— Пусни го отново! Отново! Последната песен! Фил!
— Никой да не мърда. Направо съм в рая. Дун, съвсем прав беше!
Нолън мина покрай мен и тръгна към седалките.
Стоях и гледах към редовете, на които седяха химновите спринтьори. Никой не бе станал, всички си бършеха очите.
— Фил, скъпи? — викна Тимълти някъде отпред.
— Готово! — отвърна Фил.
— Само че този път без химна — добави Тимълти.
Отвърнаха му с аплодисменти.
Слабата светлина угасна. Екранът грейна като огромна нажежена печка.
Погледнах навън към светлия здравомислещ свят на Графтън Стрийт, кръчмата „Четирите провинции“, хотелите, магазините, разхождащите се хора. Поколебах се.
После под звуците на „Прекрасния остров Инисфрий“ свалих каскета и шала, скрих лаврите под седалката и бавно, с наслада, без да бързам абсолютно за никъде, се настаних на мястото си…