Тя преметна чантата на рамото си.
— Очаквам го с нетърпение.
Болдуин я чакаше пред съдебната зала. Беше пъхнал ръце в джобовете си и вратовръзката беше разхлабена около врата му. Изглеждаше уморен.
— Тежък ден? — попита Ярдли.
— Може да се каже. Намерихме Паркър. Между другото, това не е истинското му име. Той е бивш детектив от нюйоркската полиция, излежал осем години в „Синг Синг“ за опит за убийство и рекет. Имало твърдения, че е извършил няколко удара за мафията, докато все още е бил ченге. Изглежда, той е бил човекът, когото наемаш, когато се нуждаеш някой да свърши мръсна работа. — Болдуин наведе глава. — Той, хм, не си отиде тихо и кротко. — Болдуин огледа съдебната зала. — Уесли наистина си е изпуснал нервите.
— Той знае, че ще бъде осъден. Посетих го в затвора и повдигнах въпроса за родителите му и после казах на Хил често да го поглежда, докато дава показания в съда. Уесли може да контролира много неща в себе си, но не и гнева си. — Двамата тръгнаха и тя го погледна. — Добре ли си?
Болдуин повдигна рамене.
— Паркър стреля пръв. Всичко ще бъде наред. Службата на генералния инспектор ще ме изпрати в платен отпуск, докато се изяснят обстоятелствата около стрелбата, затова изглежда, имам свободно време.
Ярдли хвана ръката му.
— Тогава мисля да те поканя на късен обяд.
78.
Ярдли и Болдуин обядваха и после се разходиха в старомоден квартал, сгушен между няколко парка и начално училище. Отбиха се в магазинче, където продаваха религиозни украшения, и Болдуин ѝ купи будистка гривна от големи мъниста в жълто и златисто, която според собственика носела защита. Той я сложи на китката на Ярдли и задържа пръсти върху кожата ѝ по-дълго, отколкото беше необходимо.
Когато излязоха от магазинчето, Ярдли получи съобщение: съдебните заседатели бяха готови с решението си. Обсъждането беше продължило по-малко от два часа.
Уесли дори не се опитваше да прикрие неуважението си. Той гледаше съдебните заседатели, които влизаха в залата, с презрението на човек, който наблюдава екзекутори. Когато съдията каза всички да станат, Уесли демонстративно остана седнал и се изплю върху масата. Ярдли се надяваше съдията да не наблегне на въпроса за благоприличието, като го отстрани от заседанието. Беше най-добре да не му обръща внимание.
— Председателят на съдебните заседатели моля да стане — каза Агби и един мъж със закопчана догоре риза и посивели коси се изправи. — Разбрах, че сте постигнали решение?
— Да, почитаеми съдия.
Писменото решение беше дадено на съдия Агби, която го прочете мълчаливо, върна го на федералния маршал и попита:
— Какво казват съдебните заседатели по въпроса?
Председателят започна да чете от формуляра с решението:
— В делото „Съединените щати срещу Уесли Джон Пол, наричан още Уесли Джон Дийкинс“, по обвинението в предумишлено убийство…
Сърцебиенето на Ярдли заглуши всички други звуци и всичко в полезрението ѝ забави ход. Тя не искаше да помръдне, но освен това знаеше, че иска да запомни този момент. Да гледа едно-единствено нещо, докато четат решението. Ярдли погледна в очите Уесли и двамата се втренчиха един в друг.
— … намираме обвиняемия за виновен.
Съдията благодари на съдебните заседатели за отделеното време и им даде указания да съберат нещата си. Ярдли и Уесли останаха неподвижно, а федералният маршал застана между тях. Съдията изчака заседателите да излязат от залата и после обясни на Уесли как ще бъде определена присъдата, с кого ще се срещне, за да изготви доклада за присъдата и кога ще се съберат отново.
— Четирийсет и пет дни достатъчни ли са, госпожо Ярдли?
— Предостатъчни, почитаеми съдия. Благодаря.
Уесли не отмести поглед от нея, докато единият федерален маршал не го принуди да се обърне, когато го поведоха обратно към ареста, откъдето щеше да бъде закаран в затвора.
Ярдли видя Изабела Русо, която седеше на местата за публиката, благодари на съдията и после отиде и седна до нея.
— Всичко свърши, нали? — попита Изабела.
— Той ще обжалва, но едва ли ще има успех. Накрая възможностите му за обжалване ще се изчерпят и ще живее в килия до деня, в който ще умре.
Изабела кимна и хвана ръката ѝ.
— Радвам се, че получи каквото искаше, Джесика.
— Не исках това. Исках нормален живот, в който да отгледам дъщеря си. Да ѝ дам детство, за което ще си спомня с обич.
— Невинаги можем да защитим децата си от хора като него. — Изабела имаше на телефона си снимка, която погледна. Джордан Русо беше прегърнала майка си на някакво спортно събитие. — Но се радвам, че има хора като теб да се борят с такива като него.