Планирането и вниманието към детайлите на Уесли изумиха ФБР, но не и Ярдли. Искаше ѝ се той да беше използвал гениалния си ум в някоя друга област.
Уесли беше последното чудовище, което я преследваше, но го имаше само заради първото…
Ярдли се изкъпа след тичането и отиде в затвора.
Пристигна там и дълго седя в колата, взирайки се в сградата.
Тя беше получила разрешение от Гледхил да използва кабинета ѝ за тази среща. Кабинетът на директорката на затвора нямаше записващи устройства и беше звукоизолиран, затова никой не можеше да чуе какво се говори вътре. Но причината Ярдли да го поиска, беше, че там има много светлина, която прониква през няколко прозореца, не ѝ се искаше отново да бъде в тъмница с Еди Кал.
Тя застана до прозореца с изглед към паркинга и се вгледа в слънчевата светлина, която се отразяваше в предните стъкла на колите. Проблясъци, също като тайно намигване. Ярдли чу, че вратата се отвори и задрънча метал.
Еди Кал седна срещу нея. Изглеждаше отслабнал и не се беше бръснал няколко дни. Той ѝ се усмихна, когато Ярдли се настани срещу него.
— Как е Тара? — попита Еди.
— Добре. Утре заминаваме при родителите ти да им гостуваме малко.
— И ти си дошла да ме видиш, преди да заминеш? Поласкан съм.
Ярдли бръкна в чантата си и извади диктофон. Включи го и се чуха гласовете на Уесли и Еди, които обсъждаха детайлите на престъпленията на Еди.
— Уесли е записал разговорите, които сте водили тук. Намерих няколко записа в апартамента му, в малко скривалище, което беше издълбал в пода на кухнята. Там намерихме и дивидита с убийствата на съпрузите Дийн и Олсън. Трудно ги открихме, ФБР използваха сонда, защото по нищо не личеше, че подът е пипан. Намерихме и много снимки на мен и Тара. Няколко дневника, пълни със записки, докато ни е наблюдавал през годините. — Тя въздъхна. — „Толкова много хора с разбит живот, Еди, само за да получиш минимален шанс за обжалване. Онези семейства заслужаваха нещо по-добро, отколкото да умрат заради вероятността ти да живееш малко по-дълго.“
— Родителите му са умрели по много сходен начин. Може би с течение на времето той щеше да започне да убива и без мен. — Еди сложи ръце на бедрата си, наведе се напред и погледна документите на бюрото на директорката. — Но не съм му казвал да прави това на децата. Освен това го предупредих да не докосва теб и Тара, да не ви наранява.
— Знаел си, че Уесли е психически нестабилен, но въпреки това си му казал да ни наблюдава. Ами ако беше решил да убие мен и Тара? Щеше ли да изпитваш угризения? Щеше ли изобщо да изпитваш нещо?
Кал примига, но не каза нищо.
— Единствената причина да съм тук, Еди, е за да ти кажа, че правя всичко по силите си да не бъде отменена смъртната ти присъда. Няма да опозоря онези семейства, като използвам смъртта им по този начин. Ти ще бъдеш мъртъв до края на годината и не можеш да направиш нищо по този въпрос.
Ярдли стана, за да си тръгне, и той рече:
— Мислиш, че Уесли е единственият? Не ти ли казах, че имам много почитатели!
Тя скръсти ръце на гърдите си, втренчи се в очите му и си помисли, че ако има някаква справедливост, Айзак Олсън ще израсне в свят, в който Еди Кал и Уесли Дийкинс ще са мъртви.
— Те вече не могат да ти помогнат — отговори Ярдли.
Еди се усмихна.
— Има една, която може. Само че тя все още не го знае.
Ярдли го изгледа подигравателно.
— Не бих ти помогнала дори ако животът ми зависи от това, Еди.
— Не говорех за теб, Джесика.
Тя се взря в него продължително. Надяваше се, че за последен път вижда тези очи. Беше се влюбила в тях толкова лесно, но сега ги виждаше само в кошмари, от които се събуждаше разтреперана и обляна в студена пот.
— Сбогом, Еди.
80.
Ярдли трябваше да предаде в съда няколко доклада за текущи дела и после можеше да си почине през заслужения отпуск, който започваше утре. През всичките ѝ години в прокуратурата тя не си беше взимала отпуск нито веднъж.
Докато шофираше, отдалечавайки се от затвора, Ярдли си припомняше думите на Еди Кал: Има една, която може. Само че тя все още не го знае.
Той ги каза с усмивка, сякаш това беше някаква тайна между двамата. По гърба ѝ полазиха ледени тръпки, мразовито безпокойство, което се засилваше колкото повече мислеше за това.
Разтревожи я думата „тя“.
Ярдли отби от пътя и спря със запалени аварийни светлини. Можеше да замине за ранчото утре и никога повече да не мисли за това, или да провери съмнението, което не ѝ даваше покой.