Тя се върна на пътя и направи обратен завой.
Изабела Русо работеше като учителка в основно училище близо до дома ѝ. Сградата беше ниска и обградена с палми и футболно игрище с изкуствена трева. Ярдли дълго седя в колата си на паркинга. Стомахът ѝ беше свит, в гърлото ѝ беше заседнала буца и дишаше трудно.
Какво правиш тук, Джесика?
Щеше да отнеме пет минути и безпокойството да премине. Пет минути си заслужаваха, за да разбере със сигурност.
Таваните в училището бяха ниски и по стените бяха залепени листовки със съобщения, художествени проекти, плакати и снимки на класове. Ярдли попита в канцеларията в коя класна стая е Изабела и секретарката я насочи към дъното на коридора.
Ярдли застана пред вратата и се вгледа през прозорчето. Третокласниците упражняваха таблици за умножение. Море от детски лица с невинни, блеснали очи. Изабела я видя и се усмихна.
— Ей сега се връщам — каза тя на класа и помоли помощничката си да поеме нещата. Излезе в коридора и прегърна Ярдли.
— Как си? — попита Ярдли.
— Добре, видях те по новините онази вечер. Излъчваха разказ за теб и изчезналото момиченце. Много се радвам, че я намериха.
— Аз също.
Ярдли погледна в класната стая и видя, че няколко деца ги гледат. Отстъпи няколко крачки назад, за да не ги чуе никой, и Изабела я последва. Ярдли скръсти ръце на гърдите си и каза:
— Не ми е приятно да ти задам този въпрос, но искам да го изясня, и повече никога няма да ме видиш.
— Какво? — попита Изабела с притеснено изражение.
— Когато разпозна Уесли на очната ставка… ти беше напълно сигурна. За теб нямаше съмнение, не се и замисли.
— Човек не забравя лицето на убиеца на дъщеря му.
— Но ти не си знаела, че той е убиецът по времето на изчезването на Джордан и не си споменавала пред полицията, че тя е говорила с някакъв мъж в работата си. Изминали са двайсет години, Изабела. Никой не може да бъде сигурен за лице, което е видял за няколко секунди преди двайсет години.
Изабела отмести поглед встрани.
— Той е. И двете знаем, че е той.
Ярдли я наблюдаваше мълчаливо, докато Изабела отново я погледна и очите им се срещнаха.
— Някой показа ли ти снимка на Уесли Пол преди очната ставка?
Изабела преглътна и погледна към класната стая.
— Трябва да се връщам в час.
— Агент Болдуин ли беше? Изабела, погледни ме… Наистина е важно. Агент Болдуин показа ли ти снимка на Уесли Пол преди очната ставка и каза ли ти, че той е убил дъщеря ти?
Изабела поклати глава.
— Не, не беше той.
— Но някой го е направил.
Изабела наведе глава.
— Трябва да тръгвам.
Ярдли леко докосна китките ѝ и я накара отново да я погледне.
— Кой беше?
— Помогнаха ми да си спомня по-бързо. Това е всичко. Щях да си го спомня, независимо дали ми показаха снимка, или не.
— Кой беше, Изабела?
Госпожа Русо разсъждаваше мълчаливо и накрая рече:
— Ако ти кажа, трябва да обещаеш, че ще си остане между нас. Един човек ми помогна да изпратя в затвора убиеца на Джордан. Няма да му причиня неприятности.
Ярдли погледна помощник-учителката, която каза нещо и разсмя децата, а после отново се обърна към Изабела, която сега я гледаше в очите. Беше сериозна. Нямаше да каже кой е бил, ако Ярдли не обещае, че няма да му се случи нищо. Възможно беше Ярдли да разбере сама, но имаше и вероятност никога да не узнае.
— Обещавам — каза Ярдли.
Изабела кимна.
— Не знам името ѝ. Тя не ми го каза. Но дойде в дома ми и ми показа снимка на Уесли Пол. Каза, че това е човекът, който е убил Джордан. Обясни, че ако кажа на някого, че ми е показала снимката, няма да мога да дам показания срещу него и той ще се измъкне, но искаше да знам, че той със сигурност е човекът… — Изабела преглътна и очите ѝ се напълниха със сълзи. — Каза, че това със сигурност е човекът, който е убил момиченцето ми. — Тя извади хартиена кърпичка от чантата и си избърса очите. — Каза, че той е убил много хора и ако не го разпозная, ще убие още много. Може би дори другата ми дъщеря, защото може да си помисли за забавно да убие и сестрата на Джордан.
На Ярдли ѝ се зави свят. Почувства слабост в коленете и осъзна, че може би няма да може да остане на крака.
Можеше да си тръгне — да каже сбогом и никога да не разбере. Можеше да го преживее. Щеше да бъде нещо неизречено между тях, но можеше да го преживее.
— Как изглеждаше тя? — прошепна Ярдли.
— Тийнейджърка. На четиринайсет-петнайсет години. Всъщност много приличаше на теб, но имаше невероятни сини очи. Най-сините очи, които съм виждала…