— Така ли? Сигурно ще е интересно, питай.
— Еди Кал. Ти чувстваше ли, че нещо не е наред? Съседите на такива хора винаги казват едно и също — че е имало нещо особено, но не са могли да определят какво. Чудя се, защото мисля, че всички имаме инстинкти, които ни помагат да оцелеем. Чела ли си „Дарбата да се страхуваш“? Страхът е дар за нас, защото ни помага да се пазим от опасността дори когато не знаем, че ни дебне. Любопитен съм дали и ти си го изпитвала.
Ярдли зарея поглед към преминаващите покрай стъклото магазини в търговската част на града. Магазини за алкохол, за цигари, а сега и пунктове за продажба на марихуана, сравнително нова придобивка за Лас Вегас.
— Не, никога — отговори тя след десетина секунди.
— Никога? — учуди се Ортис. — По време на целия брак?
— Нито веднъж. Той беше най-милият и очарователен човек, когото съм срещала. Еди не каза нито една груба дума на никого.
Ортис кимна замислено.
Стигнаха до жилищен комплекс в покрайнините на града. Едноетажни къщи с плоски покриви. Ярдли си помисли, че приличат повече на складове, отколкото на апартаменти. Зад комплекса се извисяваше хълм, а отвъд него имаше пясъчни дюни.
— Дилбърт Морган — каза Ортис, когато спряха. — Можеш ли да повярваш? Дилбърт?2 Звучи като име на сексуален насилник. Защо ли не го е променил?
Той почука на вратата, а Ярдли се огледа. Апартаментите имаха малки вътрешни дворове отзад, повечето пълни със стари градински мебели и повехнали растения.
— Дилбърт, отвори вратата. Аз съм Оскар Ортис от ФБР. Искам да говоря с теб. Не си загазил, но трябва да поговорим. — Той отново удари по вратата. — Не е вкъщи, а не работи. Надзорникът му каза, че Дилбърт не отговорил, когато му се обадил вчера и днес.
— Може да е отишъл на почивка или някъде другаде.
Ортис поклати глава.
— Той е нов в регистъра. Не му е разрешено да напуска града без одобрението на надзорника си.
Ярдли чу някакъв шум от задния двор, заобиколи зад ъгъла на сградата и видя мъж, който отваряше портата на оградата. Той я погледна за секунда и после хукна по алеята зад сградите.
— Той бяга!
— По дяволите! — изруга Ортис и се втурна след него.
Ярдли се обади по телефона на Болдуин, който ѝ каза, че веднага ще изпрати полицията. Заповяда ѝ да се качи в колата и да стои вътре.
Ярдли отиде в задния двор. Не виждаше нито мъжа, нито Ортис и не ги чуваше. Портата все още беше открехната и тя надникна вътре. Плъзгащи се остъклени врати водеха към апартамента. Ярдли се огледа и влезе.
В апартамента беше тихо, миришеше на пот. Почувства, че пулсът ѝ блъска в гърлото. Може би е най-добре да чака навън, както ѝ каза Болдуин. Нямаше и причина да е тук, Ярдли не беше следовател, и все пак изпитваше силно любопитство. Повечето сексуални насилници съдействаха на полицията. Ако някой побегне, това означаваше, че предпочита да получи куршум, отколкото да го заловят. Убиецът на съпрузите Олсън и Дийн не би се предал жив.
Върху масичка за кафе пред протрит кафяв диван видя купчинки марихуана и пепелник, пълен с фасове. Лампата в кухнята светеше. Зад умивалника бяха наредени бутилки уиски и водка. Ярдли подаде глава в коридора, който водеше към спалнята, и попита:
— Ехо? Има ли някой тук?
Банята вдясно беше мръсна и миришеше на урина. Умивалникът беше пълен с косъмчета от бръснене и засъхнала паста за зъби. Виждаха се няколко кехлибарени шишенца с хапчета и Ярдли ги огледа набързо, имаше и антипсихотици.
Пристигна съобщение от Болдуин, в което пишеше: Ченгетата пътуват към вас. Говорих с Оскар. Изпуснал го е на хълма.
Откъм спалнята се чу шум.
Ярдли се вцепени. Пристъпи на пръсти към вратата. Леглото не беше оправено и чаршафите бяха мръсни, с пепел от цигари и петна. Вратите на дрешника бяха затворени. Обърна се да тръгне, когато го чу отново…
Леко шумолене, като стъпки върху килим.
— Ехо?
Ярдли бръкна в чантата си и извади флакон лютив спрей, не чуваше полицейските сирени навън.
Преглътна тежко и пристъпи по-близо до дрешника.
— Има ли някой там?
Пулсът ѝ задумка оглушително в ушите. Вдигна флакона с едната си ръка, а с другата отвори вратата на дрешника.
На пода му лежеше млада жена. Ръцете и краката ѝ бяха завързани, устата залепена с тиксо, по лицето ѝ се стичаше грим, примесен със сълзи.
Жената изпадна в истерия. Започна да ридае и да се мята насам-натам, рамото ѝ блъсна лицето на Ярдли, която се опита да ѝ помогне да се изправи на крака. Ярдли трябваше да я обхване с ръце и да използва всичката си сила, за да не позволи на жената да я удари. Усещаше ударите на сърцето ѝ до гърдите си — силни като удари с юмрук.
2
От думите