На бюрото пред него имаше отворено шишенце хидрокодон и Болдуин глътна две хапчета. Преброи таблетките, бяха останали само десетина, скоро щеше да има нужда от още. Хапчетата бяха в шкафчето му за лекарства още от операцията на коляното миналата година. Започна да ги взима отново преди три седмици, като си каза, че това е само за да отпусне мускулните спазми, които получава в гърба. Но имаше и нещо друго — всепоглъщащото напрежение, което усещаше, откакто издирва Хенри Лукадо с прякора Касапина от Белтуей.
Повечето жертви на Касапина бяха удушени, но на някои гърлото им беше прерязано от ухо до ухо, също като на Обри Олсън. От целия случай в паметта му се запечата образът на младо момиче с прерязано гърло, чийто труп лежеше край пътя, а майка ѝ истерично се бореше с роднините, за да стигне до дъщеря си. Беше се насъбрала тълпа и когато пристигна на мястото, Болдуин видя море от мобилни телефони, които снимаха сцената, сякаш са станали свидетели на някакъв ефектен акробатичен номер от карнавал… Той се притесни, че не може да си спомни името на момичето.
Ортис влезе в кабинета точно когато Болдуин прибираше шишенцето с хапчетата в чекмеджето.
— Хей, научих някои странни неща.
— Какви?
— Казах на детектив Марш от полицията на Сейнт Джордж да ни се обади, ако някой съобщи за преследване и дебнене или подозрителни хора в района. Той изпрати няколко неща тази сутрин. Първо, някакъв човек казал, че дошъл служител на фирмата за аларми и проверил всички врати и прозорци, но когато се обадил във фирмата, отговорили, че алармата му е в ред и че не са изпращали никого.
— Хм, къде е станало това?
— Гарднър авеню, в Сейнт Джордж. Но ми се струва странно убиецът да нанесе удар в същия град. Първо беше в северен Лас Вегас, а после в Сейнт Джордж, затова сега трябва да е някъде другаде, нали? Той се опитва да замеси куп различни агенции, надявайки се, че не работим съвместно.
— Вярно е, но такива хора бързо се вманиачават, ако някоя съпружеска двойка е привлякла окото му, може и да рискува. Друго?
— Една жена казала, че видяла човек да стои пред къщата ѝ посред нощ и да гледа през прозореца, а едно семейство съобщило, че някой се приближил до външната им врата и се опитал да влезе, но избягал, когато бащата излязъл от друга стая и го видял.
— Нищо от това не изглежда сериозно, но нямам какво да правя до края на деня. Да вървим.
Болдуин спря колата пред фамилния дом на семейство Майлс. Кварталът беше богаташки, като тези на Дийн и Олсън. Големи къщи с няколко прозореца отпред и втори етаж — с изглед към долината.
Той почука, отвори му чернокоса жена, слаба и в добра физическа форма.
— Здравейте, тук ли е Джей?
— Да. Може ли да попитам за какво става въпрос?
— Аз съм агент Кейсън Болдуин от Федералното бюро за разследване. Проучваме сигнал, който той е подал преди една седмица в местната полиция.
— А, да, почакайте, в момента обядваме.
Жената влезе в къщата и след малко се появи мъж с анцуг. Още дъвчеше. Погледна първо Болдуин и после Ортис.
— Здравейте, момчета.
— Джей Майлс?
— Да — отговори мъжът и протегна ръка. Болдуин и Ортис се ръкуваха и Джей попита: — Намерихте ли го, момчета? Онзи тип, който оглеждаше вратите и прозорците ми?
— Не — отвърна Болдуин, — искаме да ви зададем няколко въпроса, ако е удобно.
Майлс излезе навън и затвори вратата зад себе си.
— Е, казвайте.
— Прочетохме показанията ви и се питаме дали сте видели нещо, откакто подадохте сигнала. Може би същият микробус да минава оттук?
— Не, нищо.
— И съседът ви е сигурен, че е видял микробус на фирмата за аларми?
— Показах му снимка на логото и един от микробусите на фирмата и той каза, че определено е видял него. И съседката на отсрещната страна на улицата го е видяла.
— Случвало ли се е и преди? — попита Ортис.
— Не, полицаят в участъка каза, че фирмите понякога бъркат адреса и отиват в погрешна къща, но съседът е говорил с човека. Изглежда, едва тогава е осъзнал, че е на грешен адрес.
— Кой е този съсед?
— Ей там, Бил Кокс. И Колийн Бойл — отсреща.
Болдуин извади визитна картичка и му я даде.
— Ако го видите отново или ако някой подозрителен непознат дойде при вас, обадете ми се, г-н Майлс.
— Разбира се… Хм, може ли да попитам защо ФБР се занимава с това?