— Съжалявам.
— Не, не съжаляваш, ти не знаеш какво означава това.
Еди Кал се облегна назад и въздъхна.
— Прочела си твърде много учебници и книги. Трифектата на серийните убийства, нали? Изтезаване на животни, напикаване в леглото и палене на пожари на млада възраст. Аз правил ли съм тези неща? Знаеш, че не съм имал ужасно детство, знаеш, че родителите ми ме обичаха повече от всичко на света, предполага се, че не съм способен да изпитвам съпричастност. На колко филма си ме виждала да плача? На колко залеза? Помниш ли, когато за пръв път видях оригинална творба на Джаксън Полък? Плаках като дете. Вмества ли се това в профила на така наречения психопат? Или човешкото поведение е спектър и всички сме някъде в този спектър? Някои повече в единия край, а други повече в другия, и всъщност никой не избира къде да попадне, защото се ражда такъв…
— Ти си психопат. Повечето психопати не съзнават, че са такива, защото нямат реална представа за себе си.
— Чувствах обич към теб. Чувствах съпричастност. Бих ти дал живота си, без да се замисля нито за секунда, ако го беше поискала. Не можеш да ме принизиш до един термин. Не съм психопат и не страдам от дисоциативно разстройство. Направих го, защото… — Кал бавно примига. — Защото ми харесваше — изсъска той.
Ярдли преглътна и стана, за да си тръгне.
— Сбогом, Еди.
— Дори не поиска помощта ми — каза той.
Ярдли спря и се обърна към него, на лицето му играеше самодоволна усмивка. Тя отново седна на стола.
— Предполагам, че агент Болдуин те е помолил за помощ и ти си отказал — хладно каза Ярдли.
Еди кимна.
— Много странно, че има имитатор. Не знам дали да бъда обиден, или поласкан.
— Не мисля, че можеш да помогнеш, дойдох тук само за да му направя услуга.
— Това е доста неубедително оправдание, Джесика. Мислиш, че ще помогна, защото ми каза, че не мога?
— Защо би искал да помогнеш? Явно ти пука само за теб. Всъщност мисля, че изпитваш трепетна възбуда, че някой ти подражава.
— Имитаторът не го прави точно като мен. Поне така както ми го разказа Болдуин. Има тънки разлики, освен онези, които вижда твоето момче.
— Какви разлики?
Еди повдигна рамене и се ухили.
— Именно за това ще се пазарим.
16.
Домът на Кейсън Болдуин в Лас Вегас, като всичките му домове, беше временен. Той не си купуваше жилище, защото от ФБР непрекъснато го местеха насам-натам. Най-дълго на едно място живя пет години и това беше първото му назначение. След това го местеха на всеки три години.
На по-късен етап в кариерата си мнозина специални агенти получаваха възможност да избират какви постове предпочитат и лека-полека започваха да улягат и да се установяват на едно място, за да имат семейства и някаква стабилност. С Болдуин не стана така. Той не беше канцеларски плъх и не беше човек, когото ФБР иска пред камерите или да дава показания пред сенатски комисии, затова го използваха да запълва дупки.
И така Болдуин стигна до залавянето на Касапина от Белтуей.
Касапина убиваше гимназисти, момчета и момичета, покрай магистралата в Тексас, по времето когато Болдуин бе изпратен в Остин. Залавянето на престъпника се оказа трудно, защото извършваше убийствата в своя ван и изхвърляше труповете край пътя и на различни места. Тъй като магистралата се простираше на стотици километри, не можаха да се намерят достатъчно общи неща в живота на жертвите, за да ги свържат и да разберат как убиецът ги избира.
Хипотезата на ФБР беше, че Касапина е шофьор на камион, но Болдуин не мислеше така. Според него това бе опит на убиеца да прикрие следите си, а също и че местата, където изхвърля труповете, следват определена схема. Според Болдуин човешките същества разсъждават по схема, независимо дали го съзнават или не.
Той установи, че всички места са горе-долу на еднакво разстояние от един град — Остин.
След това се съсредоточи върху регистрирани извършители на сексуални престъпления, особено такива с присъди за отвличане. И откри Хенри Лукадо, който се опитал да отвлече четиринайсетгодишно момиче, чакащо училищния автобус на спирка. Нещо, което момичето казало в показанията си пред полицията, разпали интереса му. Казала, че Лукадо предложил да я закара и споменал, че непрекъснато вози хлапета на нейните години и че на тях много им харесвало.
Болдуин си представяше мъж със злобна усмивка и развалени зъби, нещо като злия магьосник от вълшебна приказка. Когато видя снимката на Хенри Лукадо от шофьорската му книжка, почувства, че е открил човека, когото търси.