— Не мога да не се съглася — въздъхна дълбоко Ярдли. — Реших да ти помогна, но има някои основни правила.
— Каквото кажеш — отвърна Болдуин.
— Всичко, което се случва с Еди, ще бъде одобрявано от мен. Абсолютно всичко, Кейсън. Дори ако получи допълнителен десерт. Искам да знам какво става с него през цялото време.
— Дадено, нямаш проблем.
— Няма да говорим едновременно с него, той ще ни настрои един срещу друг. Затова само единият от нас ще говори с Еди и ще го запознава с всичко, ще му бъде вербовчик, така да се каже. Предпочитам да си ти, но и двамата знаем, че ще трябва да съм аз.
— Съгласен съм.
Ярдли погледна младите мъж и жена, които ставаха да си тръгнат.
— Когато отиде при него, какво ти каза, че иска от мен?
— Само че иска да участваш в случая. Ако Кал беше нормален човек, бих казал, че ти му липсваш, но кой знае какво иска всъщност…
— Добре. Следващите стъпки — мисля да му занеса материалите от разследването и след това да го разпитам.
Болдуин направи гримаса.
— Кал поиска нещо, което мисля, че трябва да направим преди това.
— Какво?
— Иска да види къде са убити.
19.
Ярдли стоеше пред вратата на съдия Медисън Агби, почука и изчака да чуе гласа на съдията:
— Влез.
Ярдли влезе и затвори вратата. Агби наближаваше пенсионна възраст, жена от марокански произход, която някога беше спечелила стипендия „Роудс“. Двете изпитваха взаимно уважение, което се дължеше на работата им през годините. Веднъж Агби каза на Ярдли, че ѝ е признателна, че никога не е подала необосновано искане до съда и не е привела неоснователни аргументи в съдебната зала. Агби знаеше, че ако обвинението не е достатъчно солидно, ще бъде отхвърлено веднага щом стигне до бюрото на Ярдли. И двете смятаха, че времето е единственото ценно нещо на света и споделяха страстен стремеж да не го пропиляват.
— Как си, прокурор? — попита Агби, без да отмества очи от екрана на компютъра.
Ярдли седна срещу нея.
— Добре съм, съдия. Имаш слънчев загар.
— Бях в Барбадос, ходила ли си там?
— Не, всъщност не съм напускала страната.
Агби се обърна и отдръпна пръсти от клавиатурата.
— Трябва и да се забавляваш, работата не може да бъде целият ти живот.
Ярдли повдигна рамене и се усмихна срамежливо.
— Може би по-късно… Когато дъщеря ми порасне.
— А, да, познавам този примамлив зов на сирена. Все си мислиш, че ще има по-късно. На колко години е тя сега?
— Петнайсет.
Агби поклати глава.
— Помня, че веднъж се наложи да я вземеш с теб в съда, защото не можа да намериш детегледачка. Мисля, че тогава тя беше на девет или на десет. Не бях виждала съдебна зала по-осветена от радост, както когато вътре има щастливо дете. Децата имат тази сила, нали?
— Да, определено.
Агби спусна малко назад облегалката на стола си и леко се отпусна на нея.
— Е, какво мога да направя за теб днес? Ти каза, че въпросът е спешен.
— Така е, искам да подпишеш една заповед. — Ярдли извади лист от чантата си и го сложи на бюрото на съдията.
Агби го прочете бързо.
— Не говориш сериозно!
— Напротив.
Агби остави документа и подпря с ръка брадичката си.
— Искаш да разреша освобождаването от затвора на сериен убиец, за да види местопрестъпление?
— Не е освобождаване, той ще бъде с белезници и окови и през цялото време с нас ще бъдат двама агенти на ФБР и един надзирател от затвора. Ще има джипиес монитор на глезена си и…
— Защо мислиш, че бих подписала такова нещо?
— Предложихме му снимки на местопрестъплението, но той настоя да го види с очите си. Еди Кал има информация, от която се нуждаем, и това е едно от условията му. Той иска да види лично домовете на жертвите.
— Джесика, ако подпиша тази заповед, представяш ли си какво ще стане, ако Еди Кал избяга и нарани някого? Аз съм съдията, подписал заповедта, а ти си прокурорът, който я е поискал!
Ярдли кимна.
— Знам, но сигурно разбираш, че не бих го поискала, ако имам друг избор.
Агби отново прегледа документа и после попита:
— Виждала ли си го, откакто го арестуваха?
— Видях го вчера, за пръв път от… ами, оттогава.
— Съжалявам, че трябваше да преживееш това на толкова млада възраст и на всичкото отгоре бременна. Дори не мога да си представя какво ти е било…
— Все едно човекът, когото обичаш най-много на света, изтръгва сърцето ти от гърдите — отговори Ярдли смутена, че думите неволно се отрониха от устата ѝ, без да иска. — Но сега се нуждая от него.
— За какво?