— Да… странно, нали? Търсят ме, въпреки че много добре знаят какъв бях…
— Те са неуравновесени жени, които се нуждаят от помощ.
— Не, те искат да умрат, или поне подсъзнателно. Мислят, че го правят, защото е вълнуващо — абсолютното лошо момче. Но умът им всъщност иска да умрат, никога не знаем защо правим нещата, които вършим.
— Мисля, че ти отлично знаеш защо си направил нещата, които си извършил.
— Защо?
— Защото си побъркан.
Кал се изкикоти.
— Не е затова.
— Тогава защо?
Кал се усмихна.
— Ако ти кажа, ще успееш да намериш убиеца и тогава каква сделка ще получа?
Микробусът подскочи и се разтресе, когато мина през гърбицата за ограничаване на скоростта в тихия квартал. Болдуин усети тежестта на пистолета си на кръста и си представи как застрелва Кал в главата.
— Ако наистина знаеш кой е убиецът, може да спестиш на всички ни много време.
Кал повдигна рамене.
— Аз имам всичкото време на света.
Сега Болдуин се ухили.
— Е, поне четири месеца.
И двамата замълчаха. После микробусът спря пред дома на семейство Олсън. Еди Кал поиска да види и двете жилища, но Болдуин знаеше, че в къщата на семейство Дийн вече няма нищо. Роднините им я пребоядисаха и сложиха нов килим и мебели и я продадоха. Болдуин отказа на Кал да отиде там, все пак семейството, което я е купило, можеше да дойде и не беше необходимо да го виждат в новия си дом, който би трябвало да е началото на нов живот.
— Тя е страхотна, нали? — попита Кал, когато надзирателят слезе от микробуса.
Болдуин не отговори. Спомни си поканата, последната, която получи от Ярдли, докато се срещаха, да отиде в „Йелоустоун“ с нея и с Тара. Ярдли очакваше пътуването от месеци, Болдуин се съгласи, но една седмица, преди да заминат, му възложиха случай: млада майка, изнасилена и удушена в парк, докато разхожда бебето си в количката. Каза на Ярдли, че не иска да дадат случая на друг и няма да замине с нея, така и не можа да разбере защо това я разстрои. За него изборът изглеждаше очевиден — първо разследването. Едва по-късно разбра, че е изгубил много с това решение. Но ако се наложи да го направи отново, не беше сигурен дали ще постъпи другояче.
Надзирателят отвори вратите на микробуса и направи знак на Кал, който стана и се приближи до вратите. Надзирателят го хвана за рамото и му помогна да слезе. Болдуин изскочи навън, докато надзирателят проверяваше оковите на Кал. Ортис и Ярдли пристигнаха след няколко минути.
Кал вдигна глава към луната.
— Разрешават ми само един час навън, при това следобед. Друго е да видиш луната след толкова много години. Гледах как кръвта извира от разреза в гърлото на жена на лунна светлина. Имаха капандура в тавана на спалнята си, не приличаше на кръв… а по-скоро на дълбока, гъста боя. Знаеш ли, не ми беше хрумвало да смесвам кръвта им с боите си, докато не ме хвърлиха в затвора. Колко прекрасно би било да има такива картини на света. Разбира се, Джесика щеше да изгори и тях, предполагам.
Ярдли и Ортис се приближиха до тях и Кал се втренчи в нея.
— Изглежда, ти е студено — каза той. — Агент Болдуин, би ли дал сакото си на съпругата ми, моля?
— Не съм твоя съпруга. Хайде да вървим и да приключваме по-бързо.
21.
Тръгнаха по алеята за коли, после Болдуин отключи предната врата на къщата. На Ярдли не ѝ беше никак приятно, че Кал ще влезе в дома на семейство Олсън. Изглеждаше някак непочтително, сякаш не са поискали разрешение и нямаше и да го получат, ако го бяха поискали…
Болдуин влезе пръв, последван от Ортис, Кал и надзирателят. Ярдли изчака малко и после също влезе.
Кал застана в дневната и я огледа. Над камината имаше снимка, която беше увеличена и поставена върху платно — съпрузите Олсън и шестмесечният Айзак, седнал между усмихнатите си родители, а очите му блестяха от почуда. Кал се втренчи в снимката и после каза:
— Бих искал да видя задния двор, моля.
Тръгнаха по коридора и излязоха през задната врата. Ярдли не беше ходила в задния двор. Оказа се голям, с изкуствена трева и малък детски кът в ъгъла. До оградата растяха палми и тъмнозелените им листа надвисваха в имота на съседите.
— Грешиш, агент Болдуин — рече Кал.
— За какво?
— Убиецът не е чакал в гаража, нито в мокрото помещение. Той е искал да ги наблюдава. Да ги гледа такива, каквито са в нормалния живот. Било е вълнуващо, нали? Да знаеш, че скоро ще умрат, а те да нямат и представа. Вероятно се е забавлявал, докато ги е гледал как се смеят и ядат, без да знаят, че това е последната им вечеря заедно. — Кал вдигна окованите си ръце и посочи към детския кът. — Ако се е скрил там и е приведен, мястото е идеално. Преградено е от три страни, стига да не излезе някой. И да търси, пак няма да го видят. И дори тогава може да прескочи оградата. Ако случайно го арестуват, той просто ще е влязъл в чужд имот и може да се оправдае, че не си е изпил лекарството за днес и се е объркал, и после да избере друго семейство.