Тара си беше в стаята, Уесли работеше в кабинета си, а Ярдли правеше упражнения по йога в дневната, когато мобилният ѝ телефон иззвъня. Смяташе да не отговаря, но след като се включи гласовата поща, телефонът отново започна да звъни.
— Джесика — отговори тя, опитвайки се гласът ѝ да не прозвучи раздразнено.
— Джесика, обажда се Софи Гледхил от затвора. Извинявай, че те безпокоя на личния ти мобилен телефон, но трябва да знаеш нещо.
— Какво?
— Еди Кал получи имейл преди половин час. Преглеждаме имейлите му, преди той да ги получи. Джесика… съобщението е от човека, който е убил онези две двойки.
Ярдли почувства прилив на адреналин.
— Тръгвам веднага!
Тя изпрати съобщение на Болдуин, преоблече се в черна пола и бяла блуза, прокара пръсти през косата си и отиде в кабинета на Уесли. Първо почука на вратата, защото той мразеше да го прекъсват внезапно, когато се е съсредоточил.
— Влез — отговори Уесли.
Седеше на бюрото с бифокалните си очила и гледаше в синята светлина на монитора в тъмната стая. Слънцето залязваше и през прозорците проникваше някакво слабо оранжево сияние.
— Трябва да изляза, ще се върна след няколко часа — каза Ярдли.
— Къде отиваш?
— В затвора.
Той спря да работи и я погледна.
— При него ли?
— Той е получил имейл от човека, когото издирваме.
— Какво общо има това с наблюдаващия прокурор?
— Може да се нуждаят от съдебна заповед. Мога да издам електронна заповед за няколко минути, ако съм там.
Уесли замислено я гледаше.
— Не съм първа година студент по право, Джесика, не ти трябва съдебна заповед, за да прочетеш затворнически имейл.
— Не, но може да се наложи да искат данни от доставчика на интернет услугата. — Тя се приближи до него и го целуна по бузата. — Няколко часа, обещавам.
Болдуин беше с костюм, но без вратовръзка, когато взе Ярдли. Тя забеляза, че не се е бръснал от няколко дни и сенките под очите му са станали по-тъмни. В колата миришеше на одеколон „Поло“ и наскоро почистена естествена кожа. Ортис седеше на предната седалка до шофьора. Беше облякъл тениска на „Детройтските лъвове“ под сакото.
Ярдли се настани на задната седалка и Болдуин ѝ даде телефона си. На екрана имаше отворен имейл.
Господин Кал,
Надявам се, че сте добре. И аз знам малко за живота зад стени. Доста бързо научих, че трябва да живееш с мислите в съзнанието си. Това е нещо, което никога не могат да ти отнемат.
Предполагам, че не сте прочели нищо за работата ми. Жалко. Чувствам, че трябва да се гордеете с продължаването на вашата работа, с което съм се заловил.
Сигурно получавате огромен брой писма и вероятно дори похвали като тази от евентуални почитатели. За да ви покажа, че твърденията ми са достоверни, прилагам снимка, което може да ви хареса.
Скоро ще поддържаме връзка, ако отговорите на писмото ми.
Горещи поздрави,
Ярдли превъртя надолу и видя прикачената снимка. От гърдите ѝ се изтръгна лек стон.
Обри Олсън! Снимката беше направена от не повече от петдесет-шейсет сантиметра. Черните бикини, които намериха, бяха увити около устата ѝ, очите ѝ бяха широко отворени от ужас и по лицето и в косата ѝ бе засъхнала кръв. До нея, по лице, лежеше съпругът ѝ. Светлината на снимката показваше, че е направена през нощта.
— От ОТО трябва да удостоверят автентичността ѝ — обясни Болдуин. — Изпратих им я веднага щом я получих, с молба за спешен анализ. Обадих се и на Грег.
ОТО, Оперативният технологичен отдел, беше подразделение на ФБР, което се занимава с криминалистичен анализ на технически средства. Грег Нюхол беше свръзката на ОТО за офиса на ФБР в Лас Вегас.
Ярдли сериозно разчиташе на него за идентифицирането и залавянето на няколко изнасилвачи преди време, които бяха заснели престъпленията си с мобилни телефони и ги бяха качили в интернет — нещо, което се случваше много по-често, отколкото знае широката общественост.
— Тя е — промълви Ярдли.
Когато пристигнаха в затвора, Нюхол вече ги чакаше навън. Беше с риза с къси ръкави и очила с дебели стъкла, каквито би носил седмокласник, плешивата му глава блестеше под ярката светлина на паркинга. Нюхол държеше алуминиево куфарче.
— Забавихте се — каза той и единственият, на когото се усмихна, беше Ярдли. — Как сте, госпожо Ярдли?
— Добре съм, Грег. Благодаря, че попита.
Нюхол винаги я наричаше „госпожо Ярдли“ и тя беше забелязала, че я гледа, когато привидно не му обръщаше внимание. Веднъж, в спортната зала срещу федералната сграда, Ярдли го хвана, че я наблюдава, докато се беше навела да вдига тежести от пода. Той се изчерви и се отдалечи, а когато Ярдли си тръгваше, Нюхол направи непохватен опит да я покани на вечеря, но тя му каза, че се среща с някого и не би било уместно. Той отново се изчерви и се извини.