Дойде жена с черна тениска и джинси.
— Аз съм управителката, какво мога да направя за вас?
— Може ли да поговорим насаме?
Жената отстъпи встрани и Ярдли я последва. Показа ѝ служебната си карта и обясни:
— Аз съм от прокуратурата. Един човек, когото разследваме, се е хранил тук една вечер. Много съм любопитна да знам в колко часа. Видях, че имате видеокамери. Колко дълго пазите записите?
— Изпращаме ги на охраната, не ги държим тук.
— Моля ви, бихте ли се свързали с тях? — попита Ярдли, но управителката не помръдна. — С удоволствие ще взема съдебна заповед, за да сте спокойни. Само че няма да стане веднага. А в това време може ли да вземете видеозаписа, за да го видя?
Жената кимна.
— Ще се обадя на районния управител да питам дали може.
Болдуин чакаше в колата си до тротоара, когато Ярдли пристигна в охранителната фирма „Желязна крепост“. Слезе от колата и отиде при нея.
— Бързо действаш, Джесика.
Тя се запита защо Кейсън не е проверил кредитните карти на Кетнър, преди да го арестува. Надяваше се, че не е бил толкова увлечен от желанието си да приключи случая, че да му е повлияла някаква предубеденост. Когато полицаите бързат да уличат някой заподозрян, нещата никога не завършват добре и невинни хора отиват в затвора. Когато водеше семинари за федерални агенти или полицаи, Ярдли винаги им казваше, че когато имат заподозрян, трябва да разсъждават в обратен ред — да се опитат да докажат, че той не е извършил престъплението. Ако не могат, това по всяка вероятност означава, че са намерили правилния човек и чак тогава може да съберат още доказателства за съдебния процес.
Отново си спомни за предположението, че Болдуин е показал на свидетелка снимки на обвиняемия преди очната ставка. Той пъхна дъвка в устата си. Изглеждаше уморен и обикновено добре изгладеният му костюм сега беше измачкан и явно няколко дни подред не го е сменял.
— Накара ли някой да провери кредитните му карти? — попита Ярдли колкото може по-небрежно.
— Още не съм стигнал дотам, вероятно ще се случи до един-два дни.
— Вероятно?
Болдуин спря и я погледна.
— Да, вероятно. Знаеш, че имам и други случаи. Имаш ли да ми казваш нещо, Джес?
— Не, искам само да се уверя, че мислим еднакво.
— Така е, сега, нека видим записите. След един час имам съвещание с шефа.
Охранителната фирма се помещаваше в малък офис на първия етаж. Болдуин показа картата си от ФБР и поиска да говори с шефа. Ярдли видя картина на стената. Река, завършваща с водопад, който се излива в голям вир. Тя се втренчи в нея, Кал беше рисувал нещо подобно, но неговият вир отразяваше мрака. Водата падаше и изчезваше в тъмно празно пространство, а на ръба стоеше малко момче и гледаше в бездната.
Когато Ярдли се обърна, Болдуин вече беше убедил районния управител да им покаже видеозаписа от „Фат Блу Бъргърс“. Човекът ги заведе в стая, пълна с монитори и друго електронно оборудване.
Управителят зареди видеозаписите, а те останаха в дъното на помещението. Кадрите бяха цветни и качеството отлично — повечето охранителни фирми преминаваха на цифрови технологии.
— Добре, добре, добре — мърмореше под носа си управителят. — Петнайсети април, шестнайсети, седемнайсети… Ето го осемнайсети. Целият ден ли искате да видите?
— Само след четири следобед — отговори Ярдли.
— Е, не мога да остана с вас през цялото време. Ето така се превърта напред, а така се връща назад, с тези бутони. Ще идвам да ви наглеждам от време на време.
Болдуин седна и започна да превърта напред. Увеличи скоростта два пъти и после три пъти.
— Само си е взел храна за вкъщи ли? — попита той.
— Кетнър каза, че седнал да вечеря в заведението.
Двамата гледаха мълчаливо известно време и после Болдуин каза:
— Той е, Джес.
— Тогава няма за какво да се тревожиш.
Той я изгледа.
— Какво означава това?
— Означава, че някои рибари се увличат толкова много в улова, че не забелязват, че са хванали погрешната риба. Знам, че ти си твърде хладнокръвен и трезвомислещ, за да го направиш. Спри, ето там.
Болдуин спря видеозаписа и превъртя малко назад. Кетнър се виждаше ясно. Той поръча на гишето, когато храната му беше готова, Кетнър я взе, седна на една маса и започна да яде.
— Хранил се е седемнайсет минути — отбеляза Болдуин. — Около седем и половина вечерта.
— Това не отговаря на хронологията на убийствата.
— Отговаря, ако е отишъл в дома на Олсън, след като е вечерял. Знаел е, че ще се крие в къщата няколко часа и е искал първо да похапне нещо.