— Ти говори с него, наистина ли ти се видя достатъчно умен и способен, за да извърши такова нещо?
— Защо не? В днешно време можеш да научиш от интернет всичко, което ти трябва. И Кетнър има достъп до файлове на правоприлагащите органи и криминалистични лаборатории. Кой знае колко много е научил през годините? — Болдуин завъртя стола си и погледна Ярдли. — Права си за увлечението на полицаите, но и адвокатите и прокурорите може да са заслепени. Те вярват толкова силно в нечия вина или невинност, че пренебрегват всяко доказателство, което противоречи на убедеността им.
Ярдли се вгледа в лицето на Остин Кетнър на екрана. Убиеца ли гледа? Чудовището, което беше накарало Обри Олсън да гледа как кръвта на съпруга ѝ изтича в леглото им, знаейки, че тя ще умре след него?
— Онзи, когото търсим, е изключително внимателен — каза Ярдли. — Да държи сувенири в дома си, е най-немарливото нещо, което би направил. Особено на места, които се претърсват лесно. Можеше да ги напъха в отдушник, или да ги държи в непромокаема калъфка в казанчето на тоалетната.
— Престъпниците като този постепенно губят усета и уменията си с течение на времето. Ти сама го каза. Те стават немарливи, когато границите на фантазиите и реалността се размият. И с Еди стана така. Затова го заловиха.
— Еди е разсъждавал ясно. Хванаха го по други причини.
— Какви други причини?
Преди Ярдли да се запознае с доктор Сарт, той беше публикувал статия в списание за психология, в която пишеше, че според него Еди Кал подсъзнателно е искал да го заловят, след като е разбрал, че съпругата му е бременна. И че всъщност се е опитвал да спре.
Ярдли се накани да отговори, но Болдуин каза:
— Ние мислим, че са убити само две съпружески двойки, но ако всъщност са шестата или седмата на Кетнър? Дотогава мисленето му съвсем се е объркало. Той притежава съответните характеристики, преживява отново травмата от детството си; има сувенири в дома си и имейлът е изпратен от неговия компютър. Няма солидно алиби и е имал предостатъчно време да извърши престъпленията… Не виждам проблем.
— Ако аз исках да отклоня вниманието от себе си за тези престъпления, Кетнър би бил идеалният човек за набеждаване. Хората ще си помислят, че тъй като е пострадал от Еди, той се е побъркал и прави онова, което са сторили и на него. Съдейки по това, което видях, Кетнър не е достатъчно умен и способен, за да е извършителят.
— Знаеш ли колко е коефициентът на интелигентност на Кетнър? Защото аз не знам. Психопат като него е майстор в манипулирането на другите.
Ярдли поклати глава.
— Не мисля, че е той. Не казвам да го пуснем на свобода, но трябва да продължим да търсим.
— Проклетото колие на Обри Олсън беше в дома му! — извика Болдуин. — Какво още искаш да търсим, по дяволите?
— Да не си посмял да ми крещиш, Кейсън! И няма да повдигна обвинение на Кетнър, така както стоят нещата в момента.
Болдуин прокара език по вътрешната страна на бузата си. Лицето му се зачерви от гняв.
— Може би беше грешка да те включвам в разследването. Ти си твърде…
— Каква? Емоционална? Твърде емоционална жена?
— Нямаше да кажа това.
Ярдли тръгна към вратата.
— Открий повече, иначе ще освободя Кетнър.
30.
Въпреки острия ѝ тон към Болдуин, Ярдли знаеше точно какво ще се случи с Остин Кетнър, и беше безсилна да го предотврати. Самият главен прокурор се беше обадил на Лю да ги поздрави, че са заловили убиец, за когото е писала националната преса. Нямаше как да не му предявят обвинения. Ако Ярдли не го направи, Лю щеше да я отстрани от делото и да го даде на друг прокурор.
Мисълта увисна като тежка верига на врата ѝ. Тя опита да се отърси от нея, като се разходи. Докато обикаляше квартала за втори път, ѝ се обади Уесли.
— Здравей — каза Ярдли. — Иска ми се да вечеряме навън, хайде да се срещнем някъде.
— Разбира се. Но всъщност се обаждам заради Тара. Тя с теб ли е?
— Не. Защо?
— Знам, че е наказана да не излиза и цял ден съм вкъщи, но не я видях. Надникна ли в стаята ѝ тази сутрин, преди да излезеш?
Ярдли спря.
— Не, не съм.
— Ходих до тоалетната към десет. Тя не беше в стаята си.
След като попита всички, които Тара познаваше и не я намери, Ярдли реши, че остават само две вероятности. Сърцето ѝ сякаш спря, когато остави колата на алеята пред къщата и хукна към стаята на дъщеря си.
Много от предпочитаните от Тара дрехи и обувки ги нямаше, както и кутия за бижута, в която тя държеше любимите си обици и гривни. Тара си събираше пари в буркан в дрешника си, правеше го от седемгодишна. И бурканът не беше тук.