Няколко учители настояваха да ѝ позволи да прескочи няколко класа, или да я даде в училище за надарени деца, но тя отказа.
От време на време, когато мислеше за интелигентността на Тара, по гърба на Ярдли полазваха ледени тръпки. Дъщеря ѝ беше наследила интелигентността на своя баща. Еди Кал имаше коефициент на интелигентност 175.
— Тара, моля те, ще почакаш ли навън? — помоли Джаксън и когато тя излезе, каза: — Мястото ѝ не е тук, Джесика. Госпожа Макомс я хвана да драска нещо в часа ѝ онзи ден. Помислила, че са рисунки, но Тара решавала математически задачи във векторни пространства. Наложи се да проверя в „Гугъл“ какви са и пак не разбрах. Тя вече взе всички изпити за завършване на гимназия, които предлагаме, и има всичките кредити за колеж, които можем да дадем. Тара трябва да учи в училище за надарени деца, или направо да кандидатства в университет. Може би магистърска програма…
Ярдли поклати глава.
— Знаеш каква е историята ни, Коди. Отне ми страшно много време само за да ѝ дам някакво подобие на нормален живот. Не искам да се чувства отхвърлена по какъвто и да било начин и не се стремя към това за нея. За пръв път в живота си Тара има приятели, тя не иска да ходи другаде.
Джаксън въздъхна и преплете пръсти.
— Човек с нейния калибър интелект може да тръгне по един от двата пътя. Ако получи обич, подкрепа и правилното количество интелектуално предизвикателство, може да стане като Алберт Айнщайн или Стив Джобс. Ако е отегчена и умът ѝ бъде оставен сам да си търси развлечения, ще стане…
— Ако кажеш Еди Кал…
— Не — поклати глава Джаксън, — щях да кажа като Били Макъръс. Той е джентълмен, когото понякога виждам да проси пред ресторанта близо до нас. Бил е професор по философия и работел върху теории, чиито имена дори не мога да произнеса, а сега влиза и излиза от центрове за наркотична рехабилитация… и от затвора. Умът му е поел по втория път. Тара се нуждае от предизвикателства, а аз не мога да ѝ ги дам с ресурсите, с които разполагам.
Ярдли кимна.
— Благодаря ти, че ми се обади, Коди. Ще се погрижа това да не се повтаря. — Стана и излезе от кабинета. — Хайде, Тара, да си вървим.
Двете се качиха в колата и Ярдли протегна ръка.
— Телефонът ти.
— Мамо, съжалявам, че го казах. Беше само…
— Телефонът, Тара.
Тара се поколеба, после извади телефона от джоба си и го даде на майка си. Тя го прибра в чантата и подкара към къщи, без да пророни нито дума. Тара държеше ръцете си скръстени на гърдите през цялото време.
Спряха на алеята за коли пред жилището им и Ярдли най-после проговори:
— Кевин ли беше?
— Няма значение.
— За мен има! Кой беше?
— Аз му казах да го вземе, идеята не беше негова.
— Как го купи?
Тара не отговори.
— Кълна се, Тара, ще се обадя на някой от приятелите ми във ФБР и ще го накарам да разследва Кевин още днес. Може да си поговорим с него, защото снабдява с алкохол непълнолетни.
Тара мълчаливо се втренчи в нея.
Ярдли извади телефона си и започна да набира някакъв номер.
— Почакай, мамо, недей. Не искам Кевин да си има неприятности.
— Той вече е загазил. Кой му даде алкохола?
— Ами… баща му.
— Баща му?
Тара кимна.
— Той е много либерален за такива неща.
Ярдли поклати глава, въздъхна и каза:
— Трябва да се върна на работа. Искам те вкъщи! Няма да каниш никакви приятели и няма да излизаш без мое разрешение. Ако излезеш, без да ме попиташ, ще увелича наказанието на два срока и ще изхвърля телефона ти на боклука. Разбрахме ли се?
Тара кимна и понечи да отвори вратата.
— И, Тара! Ако още веднъж ме наречеш кучка, ще те изтегля от училище и ще те обучавам сама вкъщи. Ще видиш отново приятелите си чак когато навършиш осемнайсет и се изнесеш от дома. Разбираш ли ме? — Дъщеря ѝ кимна. — Искам да го чуя! Разбираш ли?
— Да, разбирам.
Тара слезе от колата и тресна вратата.
Ярдли разтърка слепоочията си. Някъде зад очите ѝ напираше главоболие.
Понякога трябваше да си напомня, че Тара може и да има общи черти с Еди Кал, но изобщо не беше като него. Не и в някоя от съществените черти, които я правеха дъщеря на Ярдли.
Щом Тара влезе вкъщи, Ярдли си пое дълбоко дъх и потегли.
5.
Ярдли опита да се съсредоточи върху настоящите си дела, но мислите ѝ непрекъснато се връщаха към мъжа и жената, които лежаха в леглото върху окървавените чаршафи, залепнали за бледата им плът. Тя се запита дали съпрузите Олсън е трябвало да гледат как другият умира, или единият е издъхнал твърде бързо, за да го види.