След Кал Ярдли беше решила повече да няма интимна връзка. Никога вече да не дава сърцето си на някой, който ще се смее, докато го разбива. Но Уесли беше мил с нея от момента, в който се запознаха. Беше интелигентен по практически въпроси като право и политика, но не и изкуство и архитектура като Кал. Еди Кал беше висок и атлетичен, Уесли — по-нисичък и по-закръглен. В много отношения той сякаш бе пълна противоположност на Кал. Започнаха да се срещат по-сериозно преди година и след девет месеца Уесли се премести да живее с Ярдли и Тара.
— Не чу нито една дума от това, което ти казах, нали? — Джесика докосна ръката му в знак на извинение.
— Толкова ли е очевидно?
— За какво мислиш?
Тя въздъхна, отпи глътка вино и се загледа във фаровете на колата, която се спускаше по лъкатушния път в каньона.
— Помниш ли Кейсън Болдуин? Агентът, с когото работих по случая с Булевардния изнасилвач?
Уесли кимна, събу обувките си и се облегна удобно на стола.
— Господинът, с когото си се срещала преди мен?
Тя се усмихна.
— Същият.
— Готин тип, но прилича повече на рок музикант, който пуши трева, отколкото на федерален агент. Трябва да изглежда като агент, ако иска да го приемат сериозно… Какво за него?
— Той дойде при мен днес. — Ярдли се поколеба. — Иска да му помогна.
— Така ли? Някой вълнуващ случай?
— Кейсън мисли, че се е появил имитатор на Еди Кал.
Уесли дълго мълча. Толкова дълго, че по едно време Ярдли го погледна, за да се увери, че я е чул.
— Какво иска от теб?
— Иска помощта ми. Убити са две съпружески двойки, едната в северен Лас Вегас, а другата в Сейнт Джордж. Убити са в период от три седмици. Кейсън смята, че ще има още убийства…
— Ти си прокурор. Какво общо има това с теб?
— И аз това му казах, той отговори, че имам по-задълбочен поглед върху тези неща заради Еди.
Уесли изсумтя.
— Това е нелепо. И ти му каза да си го начука, нали?
— Да, отрязах го.
Ярдли се поколеба по-дълго, отколкото искаше, и разбра, че Уесли е прочел мислите ѝ.
— Но ти мислиш за това.
— Не, не.
— Мислиш. Не ме лъжи, Джесика!
Тя изпусна шумно дъх и се вгледа в отражението на лунната светлина в чашата с виното.
— Нещо в случая… не знам. Не трябва да мисля повече за това. Въпрос на избор е дали искам, или не. Имам чувството, че владея нещата след близо шестнайсет години. Мога да допринеса с нещо.
— Знам, че отричаш колко много ти е повлиял Еди, мислиш, че изборът винаги е бил твой, но е трудно човек да гледа на себе си обективно. Ти си била фотограф, преди да срещнеш Еди, а една година след ареста му си следвала съдебномедицинска психология и после право и сега си не само прокурор, но и специализираш в домашно насилие и сексуални престъпления. Наистина ли мислиш, че онзи епизод в живота ти вече няма власт над теб? Не казвам, че животът ти е реакция, съвсем не. Гордея се с всичко, което си постигнала, Джесика. Изумително е! Но не трябва да мислиш за това след толкова време, защо е необходимо да рискуваш да се върнеш в миналото?
Ярдли отпи малка глътка вино.
— Знам, един милион пъти си ми казвал, че не съм отговорна и терапевтката ми каза един милион пъти, че не съм отговорна. Семействата на жертвите ми казаха, че не съм отговорна… Но аз чувствам вина. Аз бях негова съпруга, Уесли! Негова съпруга. Навсякъде е имало знаци, но аз съм била сляпа.
— Да, имало е знаци. И всичките — след това. Така функционира дистанцията на времето, подлъгва мозъка да мисли, че животът е предвидим, но не е така. Еди Кал е един от онези рядко срещани извратеняци, които изглеждат и се държат като човешки същества. Може да ги целуваш и да чувстваш устните им, или да разговаряш с тях и да мислиш, че ти съчувстват, но те са празни! Отвътре! Черна дупка! Тях ги няма там. Никой в твоето положение не би направил нещо по-различно от теб.
— Можеш да ми говориш колкото искаш, и аз дори мога да се насиля да го повярвам понякога, но чувствата не преминават. Чувството също е вид интелигентност, Уесли. И аз имам чувството, че можех да го спра…
— И какво? Да помогнеш на Болдуин, е някакъв вид изкупление според теб? Няма да стане. Това няма да промени чувствата ти… и се страхувам от онова, което може да ти причини. — Уесли зарея поглед в пустинята. — Снощи пак сънува кошмар. Започна да се мяташ, сякаш се биеш с някого. Продължи само няколко секунди, но се случи. Наистина ли не вярваш, че мозъкът ти иска да ти каже нещо? Мислиш ли, че всичко това ще облекчи чувствата ти?