— Съвсем случайно познавам един, който ми дължи услуга. Работата е там, че тези хора едва ли са оставили каквито и да било следи.
— Знам, но все пак не е зле да опитаме.
Родригес сви рамене, после изведнъж се надигна на стола си.
— Хей, усили го!
Барманът натисна копчето за звука; на екрана Родригес беше застанал до шефа си, който дърдореше напоително за бебето — било здраво, още не била установена самоличността му, но полицейското управление работело по въпроса.
— Приличам на тулуп — каза Родригес.
— Чувал съм, че телевизията деформира латиноамериканците.
— Гледал ли си „Телемундо“? Ние сме родени да ни дават по телевизията.
— Ирландците са родени за телевизията.
— Ирландците за нищо не стават. Нас слънцето ни прави фотогенични.
— Възможно е. — Новините приключиха и някаква висока брюнетка заговори за разследването. — Помислих си, че са интервюирали и теб.
— Изрязали са ме при монтажа. Е, хайде да поговорим за тия пари.
— Ще помолиш ли твоя финансов експерт да се заеме с тях?
— Разбира се.
— Но да гледа да не се разсмърди, а?
— Няма страшно, човекът си знае работата. Ако са оставили каквито и да било следи, той ще ги открие.
— Благодаря ти.
— Това ли е?
— Какво знаеш за съпругата на Рей?
Родригес се намръщи.
— Мари Пери ли? Не знам много. Тя е дъщеря на Били Боунс. Висше общество, благотворителност и други такива дивотии. Обикаляше като кралица из Спрингфийлд, докато не щракнаха белезниците на Рей.
— А сега?
— Какво сега? Срокът й на годност отдавна е изтекъл.
— Не е толкова стара.
— Не става въпрос за възраст, Кели. А за километраж. Ако питаш мен, тя вече се е махнала от този град.
— Има офис на две преки от тук.
— Хайде бе, без майтап! И на кого му пука за нея? Или, ако трябва да бъда по-точен: на теб какво ти пука?
— Мари Пери е била с губернатора при изчезването му.
— Всъщност не е била с него. И там е тънкият момент. Слушай, съпругата е труп. Когато Рей духна, я остави без нищо. Никой не желае да има нещо общо с госпожата. Никой не желае да бъде видян с нея.
— Ами баща й?
— Боунс ли? И той е бита карта. Освен това, доколкото знам, те двамата се ненавиждат.
— Така ли? И защо?
— Нямам представа. Някакви семейни простотии. Откъдето и да го погледнеш, Мари Пери не е в състояние да ти предлага сто бона аванс.
— Не твърдя, че тя ме е наела.
— А какво тогава? Помогнала е на Рей да изчезне? Хайде, моля ти се. От момента на изчезването му съпругата е тази, която е прецакана. Това е истината.
— Тя смята, че никога няма да го открия.
— И е права. Така че взимай парите, откъдето и да идват, и бягай.
— Имам една следа, която трябва да проверя.
— Как ли пък не!
— Помниш ли Еди Уорд?
— Не.
— Електротехникът, който за известно време е бил в асансьора заедно с Рей.
— Как съм могъл да го забравя!
— Въпросната сутрин Еди е бил в сградата, за да оправя една машина за „Бен енд Джери“. Това е марка сладолед.
— Знам какво е.
— Машината е лицензирана на името на корпорация, която се казва „Дабъл Ди Ентъртейнмънт“. Проверих кой е управителят й. Казва се Пол Гогин.
Написах имената на една салфетка и я побутнах през масата. Родригес й хвърли бегъл поглед.
— Е, и?
— Еди е изчезнал. Имам странното усещане, че и Гогин го е последвал.
— Като казваш „изчезнал“, какво точно имаш предвид?
Погледнах към чашата му.
— Я, преди да продължим нататък, да поръчам по още едно, а?
— Вече съм казал на бармана да налива, като види, че чашите са празни. За твоя сметка.
7
Двамата с Родригес поговорихме още половин час. Той ми обеща да се порови с цел да открие местонахождението на Еди Уорд или Пол Гогин. Преди да си тръгне, настойчиво ми препоръча да изтегля стоте хиляди долара от сметката, преди да са изчезнали от само себе си. Казах му, че ще си помисля, и си тръгнах пет минути след него. Взех такси и често поглеждах навън през прозореца, докато пълзяхме едва-едва във вечерните задръствания по Лейк Шор Драйв. Казах на шофьора да вземе изхода за Фулъртън Авеню и да кара на запад до пресечката с „Линкълн“. После се върнахме няколко преки назад и спряхме пред бар с неонова реклама, изобразяваща огромен морков.
„При Стърч“ се беше превърнал в институция на Линкълн Авеню още от началото на 70-те. Беше заведение за сериозни пиячи. Такива, които си държат ключовете и парите пред себе си на барплота, понеже знаят, че ще прекарат дълго време там. Когато влязох, беше около пет и половина. Барът се беше напълнил, а телевизор нямаше. От тавана и стените висяха боксьорски ръкавици и моркови. Над касовия апарат беше закачена черна дъска с надпис АЛКОХОЛНИ ФЮЧЪРСИ. Върху нея с тебешир бяха изписани имената на неколцина от редовните посетители, за които се поръчваха питиета в тяхно отсъствие — да ги чакат, когато пристигнат. До черната дъска имаше купчина актове, издадени от общинските власти на Чикаго за нарушение на забраната за тютюнопушене на закрито, както и черно-бял надпис, който гласеше: КОЛКОТО ПО-КОРУМПИРАНА Е ЕДНА ДЪРЖАВА, ТОЛКОВА ПОВЕЧЕ ЗАКОНИ ПРИЕМА. ТАЦИТ. В дъното на помещението барманът все пак любезно бе обособил и отделение за непушачи. То представляваше куб с размери два на два метра, сглобен от пластмасови плоскости. Много мило.