8
Спайдър седеше в тъмното зад голямата кръгла маса, заобиколен от цяла редица светещи компютърни екрани. Той се включи към дисплея вляво и прегледа изображенията от всички камери, които бяха поставили в апартамента. После вдигна от масата мобилен телефон и набра номер.
— Гледам го как спи — каза той.
— Сам ли е? — попита гласът отсреща.
— Ако не броим кучето.
— Всичко ли е инсталирано?
— Във всяка от стаите имаме пълно покритие. Следя домашния телефон и регистрирам всеки натиснат клавиш на лаптопа, докато се намира в апартамента. Единственото, което не мога да видя, е дали получава есемеси.
— А в офиса му?
— Там не става. В сградата има някакви странни смущения на сигнала, а неотдавна си инсталира и доста авангардна алармена система.
— Можеш ли да я преодолееш?
— Разбира се, но ще отнеме време.
Пауза.
— Нека се концентрираме върху апартамента засега.
— Няма проблем.
— Защо ми звъниш?
— Той прекара доста време онлайн.
— Какво търси?
— Ей сега ще ти изпратя всичко. Доста е, така че ще отнеме време.
— Ти записваше ли си, както ти казах?
Спайдър погледна бележника си.
— Изписах половин тетрадка.
— Кажи ми с две думи основното.
— Сваляше материали за Пери, както ти предположи. После започна да рови в щатската база данни за дарения за кампаниите, след което чете за фирмите дарителки. — Спайдър придърпа бележника по-близо. — Най-много време отдели на една фирма на име „Хай-Топ Кънстръкшън“. И на още една, „Бийкън Лимитед“.
— Достатъчно.
Спайдър зачака. Мразеше тази игра на шпионаж, но заплащането беше твърде добро, за да се лиши от него.
— А говори ли с някого по телефона?
— С никого — отвърна Спайдър.
— Сигурен ли си?
— Сто процента. Не сме включили мобилния му на подслушване, но щях да го чуя, ако разговаря с някого.
Отново пауза.
— Погледни през прозореца.
Спайдър беше заел позиция в дневната на апартамента на третия етаж. Стаята имаше три прозореца, които гледаха към сградата на Кели от отсрещната страна на улицата. Спайдър я наблюдаваше и от трите. Той пристъпи към единия и леко разтвори щорите.
— Виждаш ли жилището му?
— Знаеш, че го виждам.
— Ще пратим човек да го проследи на сутринта. Искам да се координирате с него.
— Ще трябва да е рано. Тоя нещастник не спи много.
— Не ти плащаме да се излежаваш. Обади ми се, като стане.
Спайдър затвори ядосано телефона и си помисли за някои от начините, по които би могъл да пререже гърлото на шефа си. За съжаление, гласът отсреща нямаше нито име, нито лице, така че Спайдър трябваше да се задоволи с десетте бона, които получаваше през седмица в банковата си сметка. Той усили звука от микрофоните в апартамента, за да го събуди, когато Кели стане от леглото. След това се намести в спалния чувал и вдигна ципа. Помисли си за пушката в килера. Още десет хиляди. На труп, разбира се. Спайдър се усмихна и затвори очи. В края на краищата, всичко опираше до пари… и то лесни, като се замислиш. В този момент той не подозираше колко дълбоко се лъже.
9
Седях в колата си върху надлеза, пиех кафе и гледах надолу към скоростното шосе „Айзенхауър“. Минаваше шест сутринта и бригадата от „Хай-Тoп Кънстръкшън“ току-що бе пристигнала на обекта. В пикапа бяха десет души. Двама отпред в кабината, останалите натъпкани в каросерията. Мъж с провиснало шкембе слезе от кабината и премести оранжевите конуси на входа, за да мине колата. На няколкостотин метра навътре в обекта пикапът спря до един фургон и мъжете от каросерията слязоха. Бяха облечени в тъмни панталони и ризи с дълги ръкави и носеха куфари. Единият имаше на врата си нещо като свещеническа яка. Шкембестият мъж им посочи да оставят багажа си във фургона, после започна да раздава кирки и лопати. Работниците нарамиха инструментите и се подредиха до дълга маса от другата страна на фургона. И тогава шкембелията извади водката.