Измъкнах телефона от джоба си и набрах номер. Джак О’Донъл вдигна на първото позвъняване.
— Какво искаш?
— Здрасти, Джак. Знаех, че си буден. Как я караш?
— Допреди малко си мислех, че добре. Сега не съм толкова сигурен.
В продължение на десет години Джак О’Донъл бе работил за „Чикаго Трибюн“ като редактор по транспортните въпроси. Сега издаваше браншово списание със заглавие „Мантинелата“. През целия си съзнателен живот той се бе интересувал от хора, които си изкарват прехраната с взривяване на скали и полагане на пътни настилки. Ако под асфалта имаше заровени трупове, Джак О’Донъл знаеше как да ги открие. Но дали щеше да ми каже къде са — това беше друг въпрос.
— Къде си сега? — попита ме той.
— Седя над „Айзенхауър“ — казах аз — и наблюдавам един ремонт.
— Кой по-точно?
— Малко след Двайсет и пето Авеню. Искам да те питам нещо. Ти чувал ли си някога за фирма на име „Бийкън Лимитед“?
— Майната ти, Кели. Всеки знае за „Бийкън“.
— Не и аз. Поне до снощи.
— Обичат да прикриват бизнеса си зад подизпълнители, свързани лица и дъщерни фирми, но са един от най-големите играчи в страната. Какво искаш да знаеш за тях?
— Напрегнат ми звучиш, Джак.
— Нищо ми няма.
Погледнах надолу към строителната площадка. Хората бяха все така скупчени около масата. Шкембелията раздаваше оранжеви жилетки.
— Ако разполагаш с малко време, бих желал да се допитам до теб за нещо.
Мълчание.
— Чуваш ли ме, Джак?
— Чувам те. Искаш да говорим за „Бийкън“.
— Само няколко въпроса.
— Никога не минавам само с няколко въпроса. Не и при теб.
Зачаках.
— Чакай да помисля първо.
— Имаш ли ми номера? — попитах аз.
— Имам го. Гледай да вдигнеш, когато ти позвъня.
— Хубаво, Джак. До скоро.
О’Донъл затвори. Известно време поседях така, загледан надолу в подранилите автомобили, които преминаваха забързано покрай строителния обект. После запалих двигателя и слязох по рампата на шосето. Паркирах малко след оранжевите конуси и тръгнах пеша към пътностроителната бригада. Когато наближих, чух оживени гласове. Доколкото можех да преценя, говореха на полски. Бях стигнал на десетина метра от тях, когато ме забелязаха.
— Хей!
Беше свещеникът. В едната си ръка държеше кренвирш без хляб. На масата пред тях имаше тава с кренвирши и две двулитрови шишета водка плюс поставени една в друга картонени чаши. Свещеникът ми каза нещо, което не разбрах. Усмихнах му се и той се усмихна в отговор. Останалите работници се приближиха. Някои държаха чаши с водка в ръка. Един-двама бяха с лопати на рамо. Аз им кимнах и те отново заговориха на полски. В този момент шкембелията се подаде от фургона.
— Кой си ти, по дяволите?
— Казвам се Кели — отвърнах и му подадох ръка. Дебелакът не я пое.
— Нямаш работа тук.
— Съжалявам. Аз съм застрахователен следовател. Търся човек на име Албърт Страйкър.
— Не съм го чувал.
— Работи за компания на име „Бийкън Лимитед“.
— И за нея не съм чувал. — Той погледна към работниците си, после обратно към мен. — А сега се разкарай, преди да си пострадал.
— Те разбират ли какво си говорим?
— Разбират достатъчно, за да ти строшат главата.
Кимнах и огледах усмихнато бригадата му.
— Направо от летището ли ги водиш?
Дебелакът грабна една лопата. Отблизо се виждаха прогнилите дупки във венците му и парченце тютюн за дъвчене, залепено на бузата му.
— Игрички ли си играеш с мен, човече? И аз обичам игричките.
Не бях убеден, че полската армия ще се вдигне на бой. Можеше и да ме черпят една водка. Така или иначе, бях разбунил кошера. Което беше достатъчно за тази сутрин. Затова се завъртях на пети и си тръгнах. Бях изминал половината път обратно до колата, когато ги видях. Бяха четирима. Не поляци. Не нелегални имигранти. Бяха се скупчили около колата ми. Единият от тях, с червеникава брада, държеше бейзболна бухалка. Когато стигнах на десетина метра от тях, спрях. Четиримата се разпръснаха в полукръг около мен. Червената брада бе излъчен за говорител.