— Хлапакът твърди, че е невинен?
— Всички така разправят. Ще сключи споразумение с прокуратурата.
Извадих една снимка на колата, след като вече бяха отстранили трупа. От предното стъкло не бе останало нищо и покривът от страната на шофьора беше смачкан.
— Голям камък ще да е бил — казах аз.
Родригес се наведе напред да хвърли един поглед и изръмжа.
— Може ли да говоря с арестанта? — попитах аз.
— Какво се присети изведнъж?
— И аз не знам. Къде е колата?
— Иззета е като веществено доказателство. Вероятно е на полицейския паркинг.
— Да идем да хвърлим един поглед.
— На колата ли?
— На хлапака, Винс.
11
Хлапакът се казваше Родерик Хамптън. Докато Родригес караше към ареста, прелистих досието по делото. Хамптън беше на шестнайсет години. Живееше на три километра от мястото на инцидента и бе арестуван на следващия ден след смъртта на Гогин. Според досието Хамптън се похвалил на познати, че хвърлил собственоръчно камъка от моста. Впоследствие двама местни жители се обадили в полицията, за да кажат, че са го видели да напуска тичешком моста приблизително по времето на катастрофата. Съдебните власти му бяха назначили служебен защитник и щеше да бъде съден като пълнолетно лице.
— И това става в три и трийсет сутринта? — попитах аз.
Родригес ме изгледа косо.
— Е, какво?
Продължих да чета нататък. Родригес отби на служебния паркинг на ареста и двамата слязохме. Следственият арест на окръг Кук е най-големият в страната. Заема пространство от десет преки и може да побере десет хиляди души. Родригес ме прекара през охраната в приемното отделение. По мащабите си то приличаше на някой от терминалите на летище, О’Хеър“, само че всички пътници бяха убийци и изнасилвани, а полетите отвеждаха в ада. Покрай стените бяха наредени килии с метални решетки, които в момента бяха запълнени до краен предел. Някой извика Родригес по име, но той продължи да крачи, без да се обърне. В средата на приемното помещение бяха гишетата на служителите, които седяха пред компютри и обработваха данните на новите арестанти, преди да бъдат разпределени нататък в системата. Минахме по диагонал пред бунището от човешки измет. Вляво от нас мускулест латиноамериканец беше седнал на стол и помагаше на една от служителките да разшифрова тайнствените цифри и символи върху гръдните му мускули. Тя снимаше татуировките с фотоапарат и въвеждаше някаква информация в компютъра си. Когато ни видя, мъжът повдигна ръце; белезниците му издрънчаха.
— Родригес!
— Хименес! За какво си вътре?
Хименес сви рамене. Родригес погледна към жената, която отговори, без да престава да пише:
— Грабеж и нападение.
— Следващия път, като се видим, ще идем в онова заведение, където правят емпанади. — Хименес не преставаше да говори, докато се отдалечавахме.
— Приятел? — попитах аз.
— Ти пък.
От приемната влязохме в дълъг полутъмен коридор с бетонен под. Около петдесетина мъже бяха застанали в редица с ръце на тила и лица, притиснати към боядисаната в зелено тухлена стена. Зад тях двама униформени бяха стъпили върху желязна пейка и крещяха заповеди. Трети ровеше в купчината от обувки, маратонки и ботуши, разпръснати по пода.
— Да изчакаме малко — каза Родригес, — докато обработят тия тук.
Униформеният, който претърсваше обувките, се изправи; в ръката си държеше продълговато парче пластмаса със зловещо заострен връх, което сложи върху пейката до три други подобни самоделни ножа, един метален бокс и навита върху метална тръба тънка стоманена жица. Един арестант някъде по средата на редицата се строполи на пода и започна да се гърчи в конвулсии. Единият от тримата униформени забеляза Родригес и ни направи знак с ръка да минаваме. Продължихме пътя си, заобиколихме падналия на земята и свихме в къс страничен коридор. Друг униформен беше застанал пред една от вратите. От халка на колана му висяха два чифта белезници и стоманена верига.
Родригес показа полицейската си значка.
— Родерик Хамптън тук ли е?
Униформеният кимна.
— Носите ли оръжие, момчета?
Бяха ни прибрали пистолетите на входа. Въпреки това човекът ни претърси. После вратата се отвори и ние се озовахме вътре.
— Имате ли цигари?
Хамптън беше с белезници и протегна едновременно и двете си ръце.
— Знаеш, че тук не се пуши — каза Родригес.
— Всички пушат!
Родригес присви очи.
— Познавам ли те отнякъде, Хамптън?
Устната на хлапака беше разцепена и подута. Когато се усмихна, от нея протече кръв.