— Арестува брат ми Марсел.
— Марсел Хамптън. Точно така. Беше се замесил с Шестоъгълните.
Хамптън вдигна рамене, сякаш това бе новина за него.
— Как я караш? — попитах аз.
— Най-напред ми хвърлиха един тупаник. Но те с всички правят така.
— Брат ти още ли е вътре? — попита Родригес.
— Излежава двайсетгодишна присъда в „Стейтвил”. Ще ме пратят там и той ще се грижи за мен. — Хамптън кимна убедено, сякаш тази мисъл го крепеше. Беше разбираемо.
— Трябва ли ти адвокат? — попита Родригес.
Хамптън се огледа.
— Сега ли?
Всички се засмяхме едновременно и хлапакът сякаш се поотпусна.
— Защо хвърли онзи камък от моста? — попитах го.
— Не съм аз.
— А тогава защо си тук?
Хамптън обърна ръце с дланите нагоре. После в главата му сякаш се отвори някакъв прозорец и той изпълзя през него. Известно време двамата с Родригес бяхме сами в стаята.
— Родерик? — подвикнах аз.
Той примигна и бавно се върна към действителността.
— А?
— Би ли се изправил?
Белезниците му издрънчаха, докато ставаше от стола. Беше метър и шейсет, най-много и шейсет и пет.
— Колко тежиш, Родерик?
Погледът му пробяга от мен към Родригес, после отново към мен.
— Не знам.
— Хубаво. Седни. — Извадих нов пакет цигари и го побутнах по масата към него. Визитката ми беше затъкната в целофанената обвивка. — Ако положението се запече, кажи на адвоката ти да ми звънне.
С тези думи станах и си тръгнах. Знаех, че Родригес не е доволен, но той също стана и ме последва, без да каже дума.
— Това пък какво беше?
Бяхме седнали на предната седалка на служебната кола, от която се виждаше една отсечка от оградата, отделяща паркинга от улицата.
— Исках да видя това хлапе.
— Казах ти, че ще твърди, че не го е направил той.
— Колко тежи Хамптън според теб? Шейсет и четири-пет кила?
— Е, и?
Вдигнах папката със следственото досие.
— Това чел ли си го?
— Преглеждам съм го.
Извадих снимката с колата на Гогин; покривът й беше почти изравнен с предния капак.
— И какво, според теб, е причинило това?
— Знам ли? Голям камък.
Извадих втора снимка и я плеснах върху таблото на колата. На нея се виждаше плосък бетонов къс, дълъг почти метър.
— Ето какво е разбило предното стъкло на Гогин. Това нещо тежи към петдесет кила.
— Да видим дали ще позная — каза Родригес. — Искаш да разпиташ камъка?
— Не е камък, а парче бетон. И искам само да се опитам да го вдигна. — Извадих от купчината трета снимка. — Това е надлезът, върху който се твърди, че е стоял Хамптън. Обърни внимание на парапета по цялата му дължина. Не парапет, а висока ограда. Трябва да е поне метър и осемдесет.
— Е, и?
Прибрах снимките в папката и я затворих.
— Няма начин Хамптън да е повдигнал толкова голямо парче бетон над тази ограда и да го е хвърлил върху „Дан Райън”. Не и дребосък като него.
— Може някой да му е помогнал?
— Твоите двама свидетели казват, че освен него на надлеза не е имало друг.
— Не са мои. Може пък съучастникът му да е избягал в обратната посока.
— Ти това вярваш ли го? И за какво изобщо им е притрябвало на тия двамата да наблюдават надлеза в три и половина сутринта?
Покрай нас с грохот премина автобусът на охраната. Колелото му стъпи в една дупка на шосето и обля колата на Родригес с черна кал. Той включи чистачките и известно време мълчаливо наблюдавахме как се движат.
— Виж, Кели, аз имам и работа…
— Този хлапак е жертва на заговор, Винс.
— Мога ли да позная? Смяташ, че това по някакъв начин има връзка с Рей Пери?
— Още не съм стигнал дотам.
— Усвои ли сумата?
— Засега не.
— Моят финансов експерт проследи набързо пътя на парите. Минали са през цял лабиринт от офшорни сметки. Смята, че е практически невъзможно да бъде идентифициран първоначалният източник.
— Защо ли не съм изненадан?
— Попитах го дали парите стават за харчене. Той каза „да“.
— Какво искаш да кажеш?
— Харчи си ги и остави Рей да се излежава на плажа. Ако доказателствата срещу Хамптън не издържат, аз лично ще се погрижа да освободят момчето.
— Не мога да го направя, Винс. Нито пък ти.
Винс спря чистачките и запали двигателя.
— Към центъра ли си?
— Ще ми помогнеш ли да се оправя с тази история? Родригес въздъхна и изкара колата от полицейския паркинг. Като непоправим оптимист приех това за възторжено „да“.
12
Родригес спря да сляза пред „Бейгъл“ на Бродуей. Взех си гевреци със сусам и ги отнесох в офиса. Тъкмо бях започнал да ям, когато телефонът ми зазвъня и номерът на Джак О’Донъл се появи на екрана.