— Тъкмо за теб си мислех — казах аз.
— Какво искаш да знаеш за „Бийкън“?
Извадих бележника със записките си от предишната вечер.
— Чувал ли си за адвокат на име Албърт Страйкър?
— Нищо не ми говори.
— Странно.
— Защо?
— „Бийкън“ е съставена от поне пет дъщерни фирми и още половин дузина дружества с ограничена отговорност.
— Казах ти. Така правят бизнес. Като разпределят работата между повече играчи. За да не се набиват на очи.
— Ако мина покрай някоя строителна площадка, ще видя пет различни фирмени камиона, така ли?
— Да, но и петте ще са по един или друг начин собственост на „Бийкън“.
— И кой управлява всичко това?
— Какво искаш да кажеш?
— Кой е шефът?
— Всяка фирма си има президент, инженерен екип, всичко.
— А „Бийкън“?
— „Бийкън“ не си цапат ръцете.
— Не знаеш кой управлява „Бийкън“, така ли?
Пауза.
— Накъде биеш?
— Албърт Страйкър.
— Казах ти. Не съм го чувал.
— Страйкър е вписан в търговския регистър като управител на „Бийкън“. Освен това той присъства в управителните съвети на всички дъщерни фирми на корпорацията.
— Ти не каза ли, че бил адвокат?
— Той е единственият законен управител на „Бийкън“ в щата Илинойс. Поне доколкото виждам.
— Ами върви и се срещни с него.
— Адресът на управление, посочен в учредителния договор на корпорацията, понастоящем е закусвалня.
— Обади му се по телефона.
— Включва се гласова поща.
— Виж, повече от десет години пиша статии за тия хора. „Бийкън“ е само параван. Ако ти трябва информация, свържи се с някоя от дъщерните фирми.
— Ако ми трябва информация за конкретен строителен обект, да. Но аз искам да знам кои са във висшето ръководство на корпорацията, чия собственост се води цялото това нещо. И ако не можеш да ми помогнеш, Джак, няма проблем.
— Обектът, където си бил тази сутрин…
— Какво за него?
— Има прострелян човек.
— Гледай ти.
— Откарали са го в болница, но не е съставян полицейски протокол.
— И сега искаш от мен официално изявление?
— Не се бъзикай с тия хора, Кели. Нищо, че носиш пистолет.
— Не търся да се бъзикам с когото и да било. Ако някой замахне с бухалка по колата ми обаче, ще си има проблеми.
— Е…
— Защо ми звъниш, Джак?
— Дай ми имейл адрес, на който мога да се свържа с теб.
Дадох му го.
— Кажи ми, какво става?
— Засега нищо. Но след няколко дни може би трябва да поговорим.
— А би ли ми казал за какво ще говорим?
— Не по телефона. Ще ти напиша по имейла.
Откъм антрето се чу едва доловим звук. Вдигнах глава. Мари Пери беше застанала в рамката на вратата.
— Ще чакам да се обадиш, Джак. — Затворих телефона. — Заповядайте, влизайте.
Беше с черен пуловер, джинси и велурени боти с ниски токове. Косата й беше с цвят на зимна пшеница, а очите й приличаха на два студени сапфира.
— Това ли е? — каза тя, като огледа работното ми място.
— Изглежда по-добре, ако човек е с тъмни очила. Или пиян. Но какво ли не изглежда по-добре при такива обстоятелства?
Тя пристъпи до библиотеката ми и извади „Едип цар“. После го върна на мястото му и вместо него взе „Ифигения в Авлида“ от Еврипид.
— Знаете ли историята? — попитах я аз.
— Един човек решава да убие дъщеря си, за да омилостиви боговете и да спечели пари, слава и власт.
— Много добре. Само че Агамемнон не е бил просто мъж, а цар. И накрая Ифигения била спасена.
— Агамемнон е бил човек. При това готов да убие собственото си дете, за да може армията му да отплава за Троя. — Мари пъхна книгата на мястото й върху лавицата. — Сам ли работите?
— Сам, ако не броим призраците. Защо не седнете? — Посочих с ръка един свободен стол.
Тя отказа с жест.
— Ще ви оставя да си доядете обяда.
— Гевреци със сусам. Гладна ли сте?
Тя си даде вид, че не ме забелязва. Без да бързам, аз опаковах храната си и на свой ред си дадох вид, че не съм видял кога е седнала. Тя постави чантата си — черна и голяма — върху ъгъла на бюрото и кръстоса крака.
— Не очаквах да ви видя толкова скоро, госпожо Пери.
— Но все пак очаквахте да ме видите, нали?
— Не съм сигурен защо, но си казах, че може би ще се опитате да се свържете с мен.
— Как върви разследването?
— Не съм открил още Рей, ако това питате.
— Рей е мъртъв, господин Кели. Или практически мъртъв.