— Днес следобед имам среща с Карън Симон.
Тя извади черен кожен портфейл от черната си кожена чанта и плъзна чисто нова банкнота от един долар по бюрото към мен.
— Залагам един долар, че ще я изчукате, преди да откриете Рей.
— Толкова ли добре ме познавате?
— Аз съм гърмян заек. Така че… да, мисля, че ви познавам добре.
— Задръжте си парите.
Тя взе банкнотата и я прибра обратно в портфейла си. После пъхна портфейла в чантата.
— И без това нямаше да е честно.
— В какъв смисъл?
— Аз познавам Карън, а вие не. — Тя стана да си ходи. — Пазете се, господин Кели. И ако разберете кой е работодателят ви, обадете се да ми кажете.
— А ако открия Рей?
— Няма да го откриете. Това поне го знам със сигурност.
13
Над града се сипеше противен дъжд. Спрях такси на Бродуей и му казах да ме откара в центъра. През годините си като политик и общественик Рей Пери бе успял да изгради голяма част от публичния си образ за сметка на една благотворителна фондация, основана от него и съпругата му, която се наричаше „Чикагски деца в нужда“. Семейство Пери бяха управлявали заедно фондацията в продължение на близо десетилетие. Две години преди изчезването на съпруга й Мари Пери се бе оттеглила от длъжността си и на нейно място бе дошла Карън Симон. И тогава бяха плъзнали слуховете.
Докато таксито се провираше през задръстването, прегледах няколко статии на мобилния си телефон. Едно заглавие в „Трибюн“ за губернатора, видян да навива спагети на вилицата си в компанията на своя сътрудничка в местен ресторант. Малко по-късно — втори материал, за делова закуска с млада жена в хотел „Пенинсула“. Безплатно разпространяван местен парцал на име „Обзървър“ беше първият, който нагази в дълбоката кал. Снимки на Рей с Карън Симон, докато пресичат заедно улица в Лос Анджелис. Пак в Чикаго, погълнати един от друг на обяд в ресторант. Слизащи от частния му самолет в Спрингфийлд. Идеята за възможна афера между двамата тъкмо бе започнала да се процежда в местната преса, когато повдигнатите обвинения срещу Рей се струпаха върху главата му и затъмниха всичко останало. Прочетох целия текст на статията в „Обзървър“, но не открих никаква конкретна информация за Карън Симон. Затова се заех да разглеждам снимките. Колкото повече ги разглеждах, толкова повече си давах сметка защо Мари Пери настояваше да заложи долара си. Карън Симон беше грациозно миньонче с разрошена руса коса, плътни устни и онази естествена свежест на кожата, каквато може да си позволи само млада жена. Беше от момичетата, заради които мъжете са готови да поемат всякакви рискове. Докато й помагаше да слезе от лимузината, върху лицето на Рей Пери бе изписано безразсъдство. И ако това се долавяше от вестникарската снимка, нямах никакво съмнение, че Мари бе успяла да го види на живо.
Шофьорът на таксито спря пред входа на болница „Прентис“ и промърмори нещо неразбираемо. Бутнах му няколко банкноти през процепа в преградата и слязох. „Прентис“ приличаше повече на хотел от категорията на "Четири сезона“, отколкото на болница. Момчета в червени ливреи щъкаха насам-натам, паркираха коли или ги докарваха на собствениците им. Бременни жени с придружители минаваха през въртящите се врати в огромното застлано с мокет фоайе. Вляво от мен беше рецепцията, вдясно — цветарница, магазин за подаръци, „Старбъкс“ и три отделни лоби бара. Липсваше само барман и пиене.
Оставих пистолета си на съхранение при охраната и взех ескалатора за горния етаж. „Централата“ на благотворителната фондация „Чикагски деца в нужда“ се състоеше от един-единствен офис в дъното на дълъг коридор със стаи на болничната администрация. Секретарското помещение беше празно, ако не се броеше черното метално бюро и снимките на бедни деца, които ме гледаха със смели очи от стената. „Деца в нужда“ беше в апогея си, докато Рей Пери обитаваше губернаторската резиденция. Беше време, когато фондацията организираше кръжоци по изобразително изкуство в общинските училища на Чикаго, курсове за тийнейджъри с ниски социални умения, профилактични прегледи и дори консултации по сексуални въпроси. След повдигането на обвиненията срещу Рей обаче парите пресъхнаха и програмите постепенно замряха. Което ме караше да си мисля какво ли, по дяволите, вършеше Карън Симон, след като дойдеше сутрин в офиса си. И кой й плащаше?
Подвикнах „Ехо!”, за да проверя има ли някой, после подминах секретарското бюро и стигнах до двете врати в дъното на късия коридор. И двете бяха затворени. Но първата беше отключена и водеше към неголяма съвещателна зала. Втората беше заключена. Върнах се към секретарското помещение. Карън Симон ме очакваше там.