— Господин Кели?
— Извинявайте. Хвърлих един поглед навътре. Вие ли сте Карън?
Беше облечена с джинси и късо черно яке върху кремава копринена блуза. Имаше бледорозово червило, а косата й беше вързана на конска опашка. Движенията на тялото й бяха като на атлетка — плавни, уверени, излъчващи сила. Когато се здрависахме, усетих мускулите на ръката й. Кожата й ухаеше на току-що разрязан лимон.
— От тук, господин Кели. — Тя прекара картата си през четящото устройство и бутна вратата, която се бях опитал да отворя. — Седнете, ако обичате.
Видях един стол с твърда облегалка и седнах. Карън се настани зад сивкавото бюро. Усмивката й беше като природна стихия — толкова открита и непринудена, че нямаше как да не е фалшива. Кабинетът й, от друга страна, беше затворена книга. Никакви снимки, никакви дипломи на стената. Нищо, което да показва коя е Карън Симон, къде е била, накъде отива.
— Споменахте по телефона, че искате да говорим за Рей.
Карън седеше изправена на стола си, с ръце в скута.
— Разследвам изчезването му.
Тя кимна и добави още гориво в усмивката си. Явно нямаше намерение сама да ми подава информация. Нищо. Бях приготвил въпроси.
— Ако не възразявате — казах аз, — този офис прилича на гробница.
— Не възразявам.
— Това ли е цялата ви фирма?
— Държахме още три стаи в същия коридор, но трябваше да ги освободим, след като изтече договорът за наем. Рей остави достатъчно пари в попечителски фонд, за да можем ние да функционираме още около шест месеца. След което…
— Казвате „ние“, но сте единствената останала служителка?
— Имаме доброволци, които работят за нас тук, в „Прентис“. Това винаги е била основната ни дейност. Новородени в критично състояние.
— А след още шест месеца?
— Ако не намерим средства, затваряме.
— И къде ще отидете след това?
Тя вдигна рамене.
— Не знам. Ще се върна на изток.
— От там ли сте?
— Родителите ми са покойници. Нямам роднини, за които си струва да се говори. След като завърших училище, известно време се мотах безцелно, докато не срещнах Рей Пери. Той ме измъкна от състоянието, в което бях изпаднала. Помогна ми. Както никой друг.
Кимнах. Седяхме и се гледахме.
— Хайде, задайте си въпроса, господин Кели.
— Защо просто не ми кажете?
— Е, добре. Това разби живота ми за известно време. Знам, че причини неприятности и на губернатора и съпругата му. Знам, че и на тях не им е било приятно. Но аз бях съсипана. През цялото време имах сериозен приятел…
— Тоест, между вас не е имало нищо?
Тя повдигна едва забележимо брадичката си.
— Между мен и Рей? Не! Никога не е имало нищо.
— Дори привличане?
— Срещали ли сте Рей на живо?
— Веднъж.
— Всички жени, които познавах, бяха увлечени по него. В този смисъл и аз не правех изключение. Но по-скоро като към мой ментор…
— И?
— Снимките лъжат, господин Кели.
Въпросите ми бяха трудни и за момент си помислих, че тя ще се огъне. Дори в известен смисъл го очаквах. Но тя не даваше никакви признаци на разколебаване. Карън Симон беше олицетворение на леденото присъствие на духа.
— Полицията сигурно е разговаряла с вас след изчезването на Рей — подхвърлих аз.
— ФБР. Неколкократно. Знам със сигурност, че ме следяха. Имах усещането, че подслушват и телефона ми. Това възможно ли е според вас?
— Възможно е. И така, какво мислите?
— За Рей ли?
— Защо е избягал? Как е успял да го направи?
— Ще ви кажа същото, което казах и на разследващите. Допускам, че е избягал, защото не е искал да влезе в затвора. Но никога не ми е казвал дума за това.
— Е, добре.
— Съпругата му ме ненавижда. Опитва се да го прикрие…
— Всъщност дори не се и опитва.
— Аха!
— Вие поддържате ли някакви взаимоотношения с нея?
— Срещаме се веднъж месечно, за да обсъдим финансовото състояние на фондацията. Обикновено тя не говори много.
— Мари смята, че Рей може да е мъртъв.
— Откъде-накъде мъртъв?!
— Не знам. Нямаше ли признаци, че готви нещо? Колкото и незначителни да са били?
— Двамата с Рей се срещнахме за закуска в деня преди изчезването му. Каза ми, че и от затвора ще остане ангажиран с фондацията, че е заделил пари за „Деца в нужда“. Това щяла да бъде неговата връзка със света. Беше тъжен. Замислен. Но признаци, че е подготвял бягството си? Не.
— А страхуваше ли се?
— От затвора ли? Разбира се. Но само и единствено от това.