— Сигурно сте разговаряли за плъзналите слухове? За вас двамата?
— Казах ви вече. Всичко това му навреди. Но може би не толкова, колкото ви се струва.
— Да не искате да кажете, че е имало и други жени?
Тя поклати глава.
— Рей обичаше съпругата си. Но бракът им беше съсипан. И той не знаеше как да го поправи.
И двамата замълчахме. Минута мълчание за брака на Рей и Мари Пери.
— Събрахте ли се отново с вашия приятел? — попитах я аз.
Тя поклати глава.
— Връзката ни и без това нямаше бъдеще.
Станах да си вървя.
— Благодаря ви за помощта, госпожице Симон.
— Ще ви изпратя.
Тръгнахме по коридора покрай нишите със замръзнали в черно-бяло детски усмивки.
— Не ви ли става самотно тук? — попитах аз.
— Гледам да си намирам работа. Разговарям по телефона с доброволците. Ходя до болницата. Разправям се с инкасатори. — Когато стигнахме до входната врата, тя ме докосна по рамото. — Мога ли да ви задам един въпрос?
— Разбира се.
— Смятате ли, че ще го откриете?
— Не знам.
— А бихте ли ми казали кой ви нае?
— Дотук въпросите са два. Бях ангажиран чрез посредник.
— Тоест не знаете за кого работите?
— Именно. Защо питате?
— И аз не знам. Може би отговорът на един въпрос ще доведе до отговор на други.
— Не бих казал, че непременно държа да вкарам Рей в затвора. Всъщност и аз не съм сигурен какво точно искам, освен може би да поговоря с него. Ако случайно ви се обади…
— Надявам се, че е в безопасност. И се надявам никога да не ми се обади.
— Но ако все пак го направи…
Извадих визитка. Тя я хвана с два пръста.
— Ако Рей се свърже с мен и няма нищо против, ще ви звънна.
— Благодаря. Надявам се да не спуснете кепенците скоро.
— Искрено ли го казвате?
— Ами да, защо не?
— Влизали ли сте някога в интензивно отделение за новородени?
Поклатих глава.
— Имате ли деца?
— Никога не съм се женил. Нямам.
— И все пак това, което казахте, прозвуча искрено.
— Искате да ми покажете интензивното ли, госпожице Симон?
— Вие искате ли да го видите?
— Това може би ще ми оправи деня.
Взехме асансьора за десетия етаж. Докато пътувахме в кабината, Карън не спря да говори:
— Отделението за неонатална интензивна помощ на „Прентис“ е оборудвано по последна дума на техниката. Там настаняват за лечение всички бебета, родени в критично състояние. В съседство са и офисите на програмата за осигуряване на приемни семейства.
— Там държат изоставените деца, така ли?
— „Прентис“ има официален статут на институция, където един родител може законно и безопасно да остави детето си за отглеждане, без да му се задават въпроси. Ако детето е здраво, го насочват към агенция за осиновяване. Родителят запазва анонимността си, като получава и гривна с идентификационния номер на детето.
— Ами ако реши, че все пак си иска детето?
— Разполага с шейсет дни да го потърси и да си го вземе. След изтичане на този срок се счита, че се е отказал от родителските си права. Програмата за приемни семейства разполага с отделни помещения, но формално е част от отделението за неонатална интензивна помощ и освен за изоставени при раждането се грижи и за недоносени деца, както и за родени в критично състояние. От тук, ако обичате.
Излязохме от асансьора. Карън показа служебната си карта на охраната и ми извади временен пропуск. Закрачихме по дълъг коридор. Наоколо не се виждаха сестри и лекари, нямаше носилки и инвалидни колички. Нямаше дори обичайната за детските отделения дървена лъжичка за притискане на езика, залепена с тиксо на стената. Карън спря в дъното на коридора и бутна една врата. От другата й страна имаше мивка и течен сапун.
— Трябва да си измием ръцете, преди да влезем при децата. — Карън пусна водата и вдигна ръкавите си нагоре. Когато приключи, аз направих същото.
— Колко бебета държат тук? — попитах аз, докато посягах за хартиена кърпа.
— Това е една от няколкото болнични стаи на детското отделение. Във всяка стая има по шест до осем новородени. От тук.
Карън бутна вратата и се озовахме в интензивното отделение. Наоколо най-после заприлича на болница. Апарати бръмчаха и писукаха. Хора в бели престилки тичаха насам-натам със стетоскопи на шиите и папки под мишница. Вляво от мен имаше три кувьоза, във всеки от които лежеше по едно бебе. Главата на първото беше извърната на една страна и през носа му беше прекарана тръбичка. Гръдният му кош бързо се повдигаше и спускаше. Беше толкова малко, че спокойно можех да го закрия с дланта си.