— Недоносено бебе — чух гласа на Карън зад рамото си.
Иззад ъгъла дойде една медицинска сестра и спря на място, като ме видя надвесен над бебето. После се досети, че съм с Карън, и продължи забързано пътя си.
— Нашите доброволци са тук всеки ден — каза Карън. — Работят заедно с щатния състав. Разговарят с родителите. Гледат здравите им деца, ако са ги довели със себе си на свиждането.
Излязохме от интензивното отделение в другия край на същия коридор. Вляво от мен имаше остъклена зона за наблюдение. Пристъпих напред и надникнах през стъклото. Насреща си видях няколко лица на новородени. Едно от тях, на първия ред креватчета, се протегна и отвори очи, примигвайки.
— Здрасти, синеочко! — казах аз.
Бебето се разрева.
— Сладко е, а? — Карън отново беше до рамото ми.
— Аха — отвърнах аз. — Много.
— Вижте, трябва да отида да говоря с главната сестра на смяната. Ще ме изчакате ли?
— Не бързайте — отвърнах аз.
Проследих я с поглед, докато се отдалечаваше, после помахах за сбогом на бебетата и се отдалечих към дъното на коридора. Зад ъгъла намерих врата. Надписът над нея гласеше ПРОГРАМА „УЮТЕН ДОМ“. Влязох в малка чакалня, на отсрещната стена на която имаше гише с дебело преградно стъкло. Зад гишето седеше жена на средна възраст с широко сплеснато чело, малки черни очи и дебели безцветни устни. На табелката й пишеше: АМАНДА МЕЙСЪН. МЕДСЕСТРА.
— Какво обичате? — Гласът на Аманда звучеше по-скоро като излязъл от метална тръба, отколкото от човешко гърло. Отдадох го на факта, че говореше по интерком, като се надявах на най-доброто.
— Работя със следователя Винс Родригес. Вчера открихме малко дете в Линкълн Парк — казах аз, като мушнах визитката и шофьорската си книжка в процепа на гишето. Аманда ги разгледа внимателно, после ги бутна обратно към мен.
— Исках просто да видя детето — казах аз. — За да съм сигурен, че е добре. — Извадих писалка и надрасках номер на гърба на визитката. — Това е мобилният на Родригес, ако имате нужда от потвърждение.
Не знаех дали ще се обади. Не знаех дали и Родригес ще ме подкрепи. Освен това не бях сигурен защо всъщност толкова държа да видя детето. Но че държах, това бе сигурно. Затова й дадох и номера на Родригес. Аманда го погледна още веднъж, после се пресегна под бюрото си и натисна някакъв бутон. Чу се щракване на брава.
— Хайде, влизайте.
От другата страна на стъклото имаше още една детска стая. Беше по-малка от онази в интензивното и в нея имаше само три креватчета, подредени в полукръг. Аманда ме пресрещна от вътрешната страна на вратата.
— Оттук.
Отведе ме до едно креватче, чиято завеса беше дръпната настрани. Първото нещо, което видях, бяха двете ритащи крачета. Когато заобиколих креватчето, зърнах малко розова кожа и кичур гъста черна коса. Спрях и се надвесих над бебето. Вдъхнах миризмата му. То сви ръце в юмручета, протегна се и устичката му се закръгли в перфектно „О“.
— Тъкмо се събужда — каза Аманда.
— Как се казва?
— Няма име.
— Трябва все някак да се казва.
— Нещо конкретно ли ви интересува?
— Не, просто се отбих да видя как е.
— Той е едно хубаво, здраво момченце.
Сякаш по даден знак отново погледнахме към детето. То обаче се бе отегчило от нашия разговор и кротко спеше.
— Колко време ще го държите тук? — попитах аз.
— Седмица, може би две. После ще го прехвърлят в някой от щатските домове за изоставени деца, докато му намерят постоянен дом.
— Как става това?
— Много семейни двойки искат да си имат бебе, господин Кели. Щатът ще му намери място.
— Ясно.
Усещах погледа на Аманда Мейсън върху себе си.
— Искате ли да поседите малко при него?
— Не мога да остана дълго, но… да, защо не?
Тя посочи с масивната си челюст празния стол.
— Ако почне да вдига врява, кажете ми.
Докато се обръщаше да си върви, ми се стори, че долових по лицето й тънка усмивка. После останах сам. Бебето отвори очи и отново разкриви лице в прозявка.
— Когато се събуждаш, приличаш на стар човек — казах му аз.
То не ме удостои с отговор, затова погледах как бие сърцето му на компютърния екран. Малки бели вълни се носеха по тъмносиньо море. Една от машините избръмча веднъж и спря. Зачаках Аманда Мейсън да дотича запъхтяна, но нищо подобно не се случи. Бебето само изгука.
— Ще ти викам Винс — казах му аз. — Харесва ли ти?
То потри беззъбите си венци един в друг и порита още малко. Приех това като знак на одобрение. Затова измъкнах един маркер и надрасках „ВИНС“ върху жълто самозалепващо листче. После го прикрепих над креватчето на бебето.