— Истинският Винс е адски готин — казах аз. — Освен това ти в известен смисъл си му задължен.
То протегна и двете си юмручета и аз трябваше да се наведа напред, за да стисне палеца ми с всичките си сили. Когато се дръпнах леко назад, очите му се разшириха.
— Добра хватка имаш.
Бебето стисна отново. Усмихнах му се. То ми се усмихна в отговор и аз се запитах какъв човек би могъл да се лиши от един-единствен миг, прекаран с детето си, а какво остава да го натъпче в багажника на кола и да си отиде.
Полека измъкнах пръста си от ръчичката му и се изправих. На стената над креватчето имаше закачени в редица няколко снимки. Погледът ми спря върху предпоследната. Мари Пери седеше, леко приведена напред, с лице над повитото бебе в ръцете й.
— Това са нашите доброволци…
Подскочих. Аманда Мейсън бе застанала зад гърба ми и ме гледаше.
— Извинете, изплаших ли ви?
Усмихнах се.
— Сигурно обувките ви не вдигат шум…
— Познавате ли госпожа Пери?
— Каквото знам, го знам от вестниците — казах аз.
— Е, не вярвайте на всичко, което пише там.
— Така ли?
— Тя е прекрасна жена. Идва тук три-четири пъти седмично, просто да гушка бебетата. Понякога остава с часове.
— Наистина ли?
— Абсолютно сериозно. Знам какво са писали за нея, но ми се иска хората да можеха да видят и това.
Кимнах към креватчето и казах:
— Благодаря ви, че ми позволихте да видя Винс.
— Винс?
Посочих с пръст самозалепващото листче. Тихият смях на Аманда беше изненадващо топъл. Почти младежки.
— Измислихте му име?
— Така се казва полицаят, който го откри. Може да го кажете на агенцията за осиновяване.
— Непременно, господин Кели. Освен това ще направим всичко възможно да намерим на Винс хубав дом.
Помахах на бебето и минах покрай празните креватчета. Отново се озовах в преддверието, където се обърнах и хвърлих един последен поглед през дебелото стъкло. Аманда Мейсън тъкмо опитваше температурата на едно шише с мляко, като капна малко от сместа върху вътрешната страна на китката си. Тя вдигна глава и забеляза, че я гледам. Не изглеждаше изненадана. Кимна ми, наведе се и мушна бутилката в устата на бебето.
В коридора срещнах Карън Симон, която тъкмо излизаше от интензивното отделение.
— Извинявам се — каза тя. — Забавих се повече, отколкото очаквах.
— Няма проблем — казах аз. — Тъкмо поогледах наоколо.
— А, така ли?
— Един мой приятел е чикагски полицай. Вчера открил новородено бебе в Линкълн Парк.
— Чух за това.
Тръгнахме към редицата асансьори.
— Бебето е тук — казах аз. — Надникнах да видя как е.
— Е, и?
— Здраво е. И доволно от живота. Извадило е късмет.
— Много мило от ваша страна, че се отбихте.
Когато стигнахме до асансьора, настъпи неловко мълчание.
— Закъде сте? — попитах аз, като натиснах бутона за надолу.
— Мислех да изляза да хапна нещо. Гладен ли сте?
— Не мога сега. Ще ми позволите ли да си запазя правото за друг път?
— За обяд?
— По-скоро за по едно питие.
Карън наклони глава на една страна.
— По работа или за удоволствие?
— Вероятно някаква досадна комбинация от двете.
Устните й се разтегнаха в дяволита усмивка.
— Може би следващата седмица.
— Това като „да“ ли да го приема? — попитах аз.
Асансьорът пристигна и вратите се разтвориха. Карън влезе първа и ми задържа вратата.
— Стига да не е в баровско заведение.
— Да не искате да кажете, че предпочитате някоя дупка?
— Искам да идем някъде, където не припадат, ако някой си запали цигара.
— Знам точно такова място — казах аз, като натиснах бутона за фоайето.
Мари Пери и еднодоларовата й банкнота преминаха в един кратък миг през съзнанието ми, докато вратите се затваряха.
14
Вече имах уговорена среща за обяд в Стария град — на едно място, отстоящо на около три километра и на поне петдесет години от Карън Симон. Били „Боунс“ Макинтайър имаше офис над Втория градски театър на Чикаго. Бутнах входната врата откъм Уелс Стрийт и тръгнах пипнешком по тъмното вито стълбище. Докато се изкачвах нагоре, дочувах тропането на кофа за боклук, която се търкаляше по паважа в прохода между сградите, и боботенето на автомобилите по улицата отпред. Стълбището ме изведе до най-горната площадка, където имаше една-единствена надупчена от дървояди врата с прозорче от релефно стъкло, върху което пишеше: АКТИВИСТ НА ДЕМОКРАТИЧЕСКАТА ПАРТИЯ ЗА ОКРЪГ КУК. Три от буквите — двете „Е“-та и едно „А“ — липсваха.