Завъртях дръжката на вратата и влязох. Боунс седеше върху нещо като подиум в отсрещния край на мръсната стая. Пушеше пура и изстрелваше гъсти облаци дим към тавана. Говореше по телефона, но като ме видя, ми махна да се приближа. Когато пристъпих към него, забелязах, че слушалката, която държи, има кабел, свързан с голяма черна кутия. В следващия миг си дадох сметка, че върху кутията има и шайба за набиране. Боунс привърши разговора си и затвори точно когато се изправих пред него.
— Ако носиш призовка, остави я до вратата.
Той явно обичаше да повтаря тази шега, защото дръпна оживено от пурата си. Видях как бузите му се издуха като сивкави балони и се запитах кога ли за последен път фотограф от чикагските медии е успял да направи снимка на този човек.
— Как я караш, Боунс?
— Какво питаш, все едно ти пука? Я сядай.
Боунс беше запазил характерния си глас на политик — бълбукащ като река със скалисто дъно. Външният му вид обаче се бе оказал по-малко устойчив на времето. През двайсет и петте години, докато бе отговарял за окръг Кук, Макинтайър бе свикнал да се издокарва с английски вълнени костюми, италиански копринени вратовръзки и френски копчета за ръкавели. Днес беше с износен работен панталон, син суичър с дупка на мишницата, два различни чорапа — сив и зелен — и охлузени маратонки.
— Какъв е тоя телефон? — попитах аз.
— Какво му е на телефона?
— Ами с шайба е…
— Е, и? Опитаха се да ми набутат един с бутони. Аз им казах да си го задържат.
На стената зад Боунс имаше огромен плакат от Националната конференция на Демократическата партия, проведена през 1968 г. От другата страна на подиума беше закачена снимка на Боби Кенеди, който се пресягаше от откритата си лимузина, за да разроши косата на малко момче. От телефона до политическите послания — всичко в помещението миришеше на мухъл. А най-много самият Боунс. Някога този човек бе издигал и свалял сенатори и конгресмени, можеше да изкара хората да гласуват или да им каже да си останат по домовете, в зависимост от това накъде духаше вятърът над езерото Мичиган. Беше се оттеглил от политиката, след като от „Чикаго Трибюн“ бяха открили, че държи на пълен щат в щаба си две жени, чието единствено задължение било да спят с него. Когато скандалът избухна, жените бяха на двайсет и три и двайсет и пет. А Боунс — на шейсет и осем. При това щастливо женен от близо половин век.
— Как е съпругата?
— Фейт ли? Екстра си е. — Боунс дръпна от пурата си и изстреля пореден облак дим към въртящия се под тавана вентилатор.
— Дойдох да говорим за Рей — казах аз.
Боунс кимна. Дори да бях казал Доналд Дък, Боунс пак щеше да кимне, сякаш само това бе очаквал да чуе.
— Ходил си да се срещнеш с Мари.
Това не беше въпрос. Боунс знаеше. А когато Боунс знаеше нещо, не си губеше времето с опровержения.
— Разговарях с нея, да.
Той облиза малко засъхнала лига от ъгъла на устата си и сложи все още димящата пура в кристалния пепелник. Преди петнайсет години отишъл на лекар и му казали, че при него се комбинират всичките пет рискови фактора за инфаркт, плюс още два-три, за които и докторът не бил чувал. Тогава Боунс отговорил, че по-скоро би умрял, отколкото да откаже пурите. Докторът му казал, че това с умирането е една твърде реална възможност. Въпросния ден Боунс си тръгнал от лекарския кабинет, твърдо решен да сключи сделка със себе си. Носят се слухове, че оттогава нито веднъж не бил хапнал говеждо месо, нито грам масло и пиел само напълно обезмаслени млека. Освен това всяка сутрин тичал по осем километра, като за десет години не бил пропуснал нито един ден. По сив анцуг, с нахлупена ниско над очите шапка на, Чикаго Беърс“ и черни вълнени чорапи на ръцете вместо ръкавици — Боунс се бе превърнал в една от забележителностите по крайбрежната алея. При това винаги тичаше сам. Такъв си беше Боунс. Но не отказа пурите.
— Защо се интересуваш от Рей? — попита той.
— Защото ми плащат.
— Плащат ти. И като ти плащат, трябва да се буташ, където не ти е работа, и да съсипваш живота на хората?
— Не забелязах дъщеря ти да има нещо против.
— Остави я на мира.
— Къде е съпругът й?
— Откъде да знам?! — Боунс размаха ръка към празното помещение. — Мислиш си, че съм на върха на йерархията ли?
— Защо изчезна Рей?
— И аз бих изчезнал, ако ме чакаха трийсет години затвор. Ами ти? — Боунс ме озари с хищническата си усмивка на чикагски политик.
— Какво знаеш за компания на име „Бийкън Лимитед“? — попитах аз.