Усмивката му изчезна и на нейно място се появи още по-неприятно изражение.
— Работил съм някога за тях.
— Като какъв?
— Като консултант. Но това беше отдавна. Тогава бяха малка фирма.
— А сега?
— Сега не са толкова малки. Чакай да те питам нещо. Да не би да си тръгнал да разпитваш за „Бийкън“?
— Всеки, когото срещна.
— Трябва да се вразумиш малко.
— Познаваш ли Албърт Страйкър?
— Той е адвокат на „Бийкън“. Или поне беше.
— Бих желал да говоря с него.
— Няма да е лесно. Почина преди три години.
— Все някой е дошъл на негово място.
Пурата на Боунс беше угаснала. Той я запали, без да бърза.
— Ти не разбираш какво е „Бийкън“, Кели. Това не е толкова компания, колкото идея.
— И аз така съм чувал.
— Обичайната си търговска дейност извършва чрез дъщерни фирми, които не знаят нищо за компанията майка.
— Все някой взема важните решения.
— Можеш да ровиш колкото си щеш. Ще откриеш само нови и нови обръчи от фирми, които ще те отведат в задънена улица.
— Рей имаше ли някакво отношение към „Бийкън“?
— Знаеш отговора. Те бяха крупни дарители за кампаниите му.
— А дъщеря ти?
Боунс измъкна пурата от устата си и остави струйка дим да изтече от пролуката между устните му.
— Ела да обядваме.
Поведе ме надолу по стълбите, излязохме от сградата и пресякохме Норт Авеню. Когато минавахме покрай бирарията „Олд Таун Ейл Хаус“, той я посочи с ръка.
— Все още идвам главно тук да си пия питието, но сега ще идем да хапнем на друго място.
Спряхме пред една постройка с облицована в дърво фасада и рекламен постер на бира „Хамс“ на витрината. Помещението изглеждаше запуснато, но Боунс дръпна вратата и тя се отвори. Зад бара беше застанала млада жена с остри черти и малки безизразни очи. Беше по джинси и тениска с логото на „Чикаго Беърс“, вързана на възел, за да открие бледия й корем. Събеседник й беше недоспал индивид с тридневна брада и отворена бутилка „Бъдуайзър“ на плота пред него. От начина, по който се беше надвесила напред, за да му каже нещо на ухото, си личеше, че спят заедно. Може би бях твърде мнителен. Твърде много вечери бях киснал на бара в „При Стърч“. Когато видя Боунс, мъжът скочи като пружина и дотича при нас.
— Господин Макинтайър!
— Боунс. Казах ти да ми викаш Боунс.
— Боунс! Радвам се да те видя. Тъкмо отваряме. Огледах се. Върху бара имаше две кани с изветряла бира, а подът още лепнеше от предната вечер. Повечето столове бяха обърнати с краката нагоре върху масите, а във въздуха се носеше лека миризма на повърнато.
— Казах ти, мисля, че искам жените да са облечени. Мъжът се почеса с нокът по наболата брада.
— Ще говоря с нея.
— Кажи й да си покрие шибания пъп. Как ти беше името?
— Дарил. Дарил Джоунс.
— На колко си години, Дарил?
— На трийсет и две.
— На трийсет и две, а? И си падаш по тия работи?
— По какви работи, господин Макинтайър?
— Остави. Къде можем да седнем?
Дарил ни заведе до едно сепаре и забърса масата с мръсна гъба.
— Две бири, Дарил. — Боунс ме погледна. — „Олд Стайл“, става ли?
Кимнах. Какво значение имаше?
— Една „Олд Стайл“ и една „О’Доулс“. И ни донеси супа. Обичаш ли супа, Кели?
— Разбира се.
— Две купи от пилешката, която ядох вчера. И хляб. Дарил отиде зад бара. След минута младата жена се появи с две бутилки с дълги гърла. Очите й бяха сведени надолу, а пъпът й не се виждаше.
— Благодаря ти, миличка. Това е за теб. — Боунс пъхна двайсетачка в ръката й, отпи една яка глътка и стовари шишето на масата.
— Да нямаш дял в това заведение? — попитах аз.
Боунс ми намигна иззад бирената бутилка.
— Преди шест месеца щяха да ги закрият. Човекът ме помоли за помощ. Платих им дължимите общински данъци и прехвърлих лиценза на мое име.
— Какво разбираш от барове?
— А какво разбирах навремето от политика? Спокойно, ще се оправим. — Боунс посочи с палец зад гърба си. — Току-що изляха нова тераса отзад. През лятото ще стане открита бирария. Но общината нещо им прави въртели за лиценза.
— Позволи ми да отгатна: ти ще се погрижиш и за това.
— Все още имам връзки тук-там. На квартално равнище, но какво пък. Това е, от което разбирам. И ми доставя удоволствие.
Дарил пристигна с две купи супа и панерче с хляб. Боунс се оказа прав — супата си я биваше. Мръвки пилешко месо, силен бульон и много ориз.
— Дъщеря ми… — започна Боунс, като откъсна кората на една филия хляб. Имаше месести, яки ръце. В полумрака на бара ми напомни на моя баща, който понякога биеше децата си, защото звукът му доставяше удоволствие.