Не че при тези мои посещения се случваше нещо кой знае какво. Показвах на Винс плюшената играчка или книжката, която му бях купил, и ги поставях на лавицата до креватчето. Аманда Мейсън неизменно се навърташе наоколо. Тя твърдеше, че Винс ме познавал. Аз й казах, че бебето се усмихва на всеки, който се приближи до креватчето му. Тя отвърна, че това е така, но само при мен ритало с крачета. Което показвало особено отношение. Казах си, че Аманда си фантазира, но ми стана приятно при мисълта, че може да е права. Затова сядах до креватчето и се взирах в него с онази глуповата усмивка, която се изписва по лицата на родителите. След известно време Аманда си отиваше, като ме оставяше да седя сам и да го гледам. То също ме гледаше. И риташе. А аз се чувствах обект на особено отношение. Макар да знаех, че си внушавам.
При третото си посещение видях Мари Пери. Бях прекарал там около час и вече се готвех да си тръгвам, когато я зърнах в чакалнята да разговаря оживено с Аманда. Беше сложила ръка върху рамото на медицинската сестра, когато вдигна поглед и също ме видя. Влезе в стаята, последвана от Аманда.
— Майкъл Кели.
— Не знаех, че двамата се познавате — каза Аманда. — Господин Кели идва да види едно от нашите изоставени бебета.
— Наистина ли, господин Кели?
— Мой приятел открил новородено момченце в багажника на кола. Идвам да го нагледам.
— Това му е трети път тази седмица — каза съзаклятнически Аманда.
— Къде е момченцето? — попита Мари.
Заведох я до креватчето на Винс. Тя го вдигна на ръце и го гушна. Очите му светнаха, когато посегна да я пипне по бузата. За миг ми се стори, че у бившата първа дама има и нещо човешко.
— Много е хубаво — каза тя, обръщайки се към мен, сякаш бебето беше мое.
— Да, страхотно е.
— Имате ли деца, господин Кели?
— Само куче.
— Искате ли да го подържите?
Поклатих глава.
— Само сядам до него и го гледам. Понякога му говоря.
Мари целуна Винс по нослето и го положи обратно в креватчето.
— Много е хубаво.
Тя вече бе казала това, но съм забелязал, че хората обичат да се повтарят в присъствието на малки деца. И аз не правех изключение.
— Доброволка ли сте, госпожо Пери?
— Днес не. Дойдох да поговоря за минута с Аманда. — Тя ми подаде ръка. — Приятно ми беше да се видим отново.
— И на мен.
— Трябва да ви кажа, че донякъде съм изненадана от вас.
— Така ли? Защо?
— И аз не знам. Да кажем, че не съм очаквала да ви видя в детско отделение.
— Всеки от нас има своите тайни, госпожо Пери.
Тя измъкна ръката си от моята и лицето й отново се превърна в хладна, недостъпна маска.
— Довиждане, господин Кели.
— Всъщност и аз си тръгвам.
Закрачихме заедно към чакалнята. Мари имаше още нещо да обсъжда с Аманда, затова се качих сам в асансьора. След пет минути вече седях в колата си, от която се виждаше идеално главният вход на болницата. Мари Пери излезе и зачака едно от момчетата да докара колата й, после потегли. Дадох й малко преднина и тръгнах след нея. Не знаех защо го правя, но си казах, че нищо няма да загубя.
16
Клиниката за женско здраве в Северно Чикаго е толкова безлична и незапомняща се, колкото изобщо може да бъде една сграда. Завряна между обменно бюро и закусвалня, тя е облицована с жълти фасадни плочки, няма прозорци и само един син надпис до вратата дава представа за услугите, които се извършват вътре. Мари Пери спря колата си пред клиниката малко след единайсет. Без да обръща внимание на група противници на абортите от отсрещната страна на улицата, тя влезе вътре с решителна крачка. Паркирах пред близкия „Макдоналдс“, взех си чаша кафе и седнах до прозореца, откъдето можех необезпокояван да наблюдавам случващото се.
Групата отвън не се интересуваше от Мари. Тя беше твърде възрастна, за да е обект на внимание. Но със следващата жена, която пристигна, нещата рязко се промениха. Жената слезе от автобуса на „Армитидж“ и „Деймън“ и мина през кръстовището на път за клиниката. Беше малко над двайсет, по джинси и светлосин суичър с вдиганата качулка. Трима души се отделиха от групата и я пресрещнаха почти директно срещу прозореца ми. Този, който я заговори, беше мъж на средна възраст с рижа коса и добродушно лице без бръчки. Облечен беше в бежово сако, под което се подаваше бяла свещеническа яка. Едната жена беше между четиридесет и петдесет, по бяла риза с дълги ръкави, на която имаше надпис ИЗБЕРЕТЕ ЖИВОТА. Другата приличаше на бабичка. В ръцете си стискаше някакви документи, както и броеница. Групичката се придвижваше бавно по улицата - младата жена в центъра, тримата активисти, кръжащи около нея — като някаква странна слънчева система. В един момент младата жена понечи да пресече улицата по посока към клиниката, но групичката около нея бе твърдо решена да не допусне това. Постепенно те я натикаха в „Макдоналдс“, като заеха едно сепаре на около пет метра от мен. Свещеникът зае почетното място право срещу нея. Останалите две жени седнаха от двете й страни.