Мари сви вляво по „Деймън“ и подкара на север до кръстовището с „Дайвърси“, където зави надясно. След четири преки отново сви вляво и паркира черния си лексус срещу църквата „Сейнт Алфонсъс“, чиято каменна фасада се извисяваше над цялата западна страна на квартала „Лейквю“, а медната камбанария блестеше на следобедното слънце. Мари се изкачи по мраморното стълбище и изчезна вътре. Последвах я.
В църквата беше сумрачно и хладно. Мари бе седнала на пейка по средата на един от страничните кораби. Изчаках няколко минути, след това тръгнах по пътеката и седнах до нея. Тя ни най-малко не се изненада да ме види.
— Идвате ли тук често, госпожо Пери?
— Веднъж в седмицата, за да се изповядам. Или когато просто искам да остана сама.
— Съжалявам, че ви попречих.
— Аз също.
Гледах голия олтар и си мислех за собствения си бегъл и спорадичен допир с католическата вяра. Опитах се да си припомня кога за последно се бях изповядал, но не успях.
— Кога започва? — попитах.
— Кое, господин Кели?
— Изповедта.
— След около час.
— Мога ли да ви питам нещо?
— Питайте каквото искате.
— Кое може да накара една жена да работи като доброволец в клиника за аборти и после да ходи на църква, за да се изповяда?
— Кое може да накара един мъж да стои при новородено, което не познава и няма да види като пораснало дете? Мъж, който няма свои деца и едва ли някога ще има?
— Много остроумно, госпожо Пери, но все пак бих желал да чуя отговора ви.
— И каква връзка би имал отговорът ми с работата, която ви плащат да вършите?
— Още не знам. Може би никаква.
— Просто любопитствате, така ли?
— Предполагам, че да.
Тя стана и си тръгна. Последвах я по пътеката. Излязохме през вратата на ярката слънчева светлина. По стъпалата се качваше една възрастна жена. Аз й задържах вратата и я проследих с поглед, докато влизаше. После отново останахме сами. Мари си сложи тъмни слънчеви очила.
— Бихте ли отговорили на въпроса ми?
— Защо ходя на църква и работя като здравен консултант в клиника за аборти?
— Това ли правите?
— Да, давам консултации на млади жени. Държа ги за ръката и им говоря за избора, който са направили, за процедурата. И съм там, когато всичко приключи. Какво толкова има за разбиране?
— Просто съм изненадан.
— И защо?
— Защото мисля, че това не обяснява всичко.
— Един прост акт на милосърдие не ви е достатъчен?
— Нещата рядко са прости, госпожо Пери. И вие знаете това не по-зле от когото и да било. Така че можете да ми кажете останалото или да не ми го казвате, но не се правете, че то не съществува.
Един гълъб изхвръкна с плясък иззад каменните орнаменти на фасадата, пикира ниско над главите ни и продължи полета си към отсрещната страна на Саутпорт Авеню. Мари свали тъмните си очила, за да виждам очите й, докато говори.
— Когато бях на седемнайсет, забременях. Изпитвах ужас от баща си и реших да направя аборт. Клиниката нямаше лиценз и след процедурата едва не умрях. Затова не можах да имам деца. Чудите се какъв е бил проблемът между мен и Рей? Ето такъв. Казах му едва след като вече бяхме женени и веднъж завинаги загубих доверието му. — Тя ритна с крак мраморното стъпало пред себе си. — А сега доволен ли сте, господин Кели? Чухте това, което настоявахте да чуете. Заслужихте си го.
Тя отново сложи черните си очила, слезе по стъпалата и седна в колата си. Влязох обратно в църквата и седнах в полумрака на това свято място. Мислех си за милосърдието. И за човешкото страдание. И се удивлявах до каква степен Мари Пери бе станала експерт и по двете.
18
Карън Симон ми позвъни малко след шест същата вечер. Искаше да се възползва от поканата ми да пийнем някъде. Стори ми се добра идея, особено след ден като този. Срещнахме се в осем в „При Стърч“. Барът вече беше почти пълен и с отварянето на вратата ни обгърна плътна димна завеса.
— Бях забравила колко приятно мирише — каза Карън.
— Не ми приличаш на пушачка.
Тя вдигна пръст нагоре.
— Формално погледнато, не съм.
— Искаш да вдъхнеш малко вторичен дим, познах ли?
— Не е забранено, нали? Както и да е, не ми отговаряй. Намери къде да седнем, а в това време аз ще поръчам питиетата. Какво да ти взема?
— Бира.
Тя се насочи към бара. Видях я как умело си проправя път сред тълпата, като стар пияч, после се обърнах да потърся места. Всички маси бяха заети, както и повечето от високите столове около бара. Вляво от мен се освободи сепаре и аз се хвърлих към него. Обичайното ми място до прозореца беше свободно, но за тази вечер сепаре ми се струваше по-подходящо. Тъкмо се бях настанил, когато наблизо настана суматоха, някакви хора се сбогуваха и се блъскаха към изхода. Внезапно гърлото ми пресъхна, усетих буца в стомаха си. Гъстите руси къдрици, крехката фигура, заразителният смях. Мисълта за Рейчъл изпълни цялото ми съзнание. И тогава се появи Карън Симон с пълна чаша бира в едната ръка и наполовина празна в другата. И с мокро кожено яке. Двама мъже от двете й страни се надпреварваха да й се извиняват.