— Няма проблем, не се притеснявайте — каза им тя.
Единият й предложи да поръча нова бира. Тя ме посочи с ръката, в която държеше полупразната чаша.
— Споко, тази е за него.
Те не ме познаха, но аз ги бях запомнил като редовни клиенти. Двамата се задържаха още известно време около нас, докато си разменяхме любезности, и крадешком оглеждаха Карън. Накрая се разкараха и с нея останахме сами.
— Съжалявам — казах аз и посочих с пръст якето й.
— Нали затова има химическо! — отвърна тя. — Е, наздраве.
Чукнахме се. Карън се огледа наоколо.
— Тук ми харесва. Явно е популярно място.
— Може и така да се каже.
— А тия моркови какво означават? — попита тя, като посочи с пръст един голям морков, който висеше от тавана точно над масата ни.
— Навремето собственикът се дегизираше като заек и сервираше пържени моркови за мезе.
— Виж ти…
— Това си е чикагско заведение. За пиячи.
— Забелязах надписа зад бара. Тацит. Страхотно.
— Веднъж в месеца идва полиция и им съставя акт заради пушенето. Управителят казва, че по този начин му правят реклама, заради която си струва да плати глобата.
— Аз лично съм зарибена. — Карън отпи от бирата си и облиза пяната от горната си устна. — Как мина денят ти?
— Беше дълъг.
— Нещо, за което би желал да ми разкажеш?
— По-скоро не.
— Сигурен ли си?
— Видях се с Мари Пери.
Карън вдигна ръце в знак на протест.
— Съжалявам, че попитах.
— Толкова ли са зле нещата между вас?
— Отношенията ни са доста ледени, но не е страшно. Какво е направила?
— Всъщност нищо. — Примижах, когато мъжът на съседната маса издиша струя дим над главите ни. — Рей споменавал ли е някога за психологическите й проблеми?
— На Мари ли? Не, не си спомням. Защо?
— Може да е казал нещо, без да иска. В неговата професия това не е необичайно.
— Тя е трудна личност, Майкъл. Но луда… — Карън поклати глава. — Не мисля.
— Нито пък аз.
Известно време поседяхме в уютно мълчание, като отпивахме от бирите си и слушахме разговорите около нас.
— Мога ли да те попитам нещо? — каза Карън.
— Във връзка със случая ли?
— Не, за оръжието ти. Видях, че носиш пистолет.
— Главно за да се фукам с него.
— Но ползвал ли си го някога? Стрелял ли си с него?
— Да.
— Това смущава ли те?
— Да стреляш по друго човешко същество би трябвало да е смущаващо за всеки от нас. Ако не е, имаш сериозен проблем.
— И все пак си избрал да си изкарваш хляба по този начин?
— Избрах да стана полицай. След това частен детектив. Както вече ти казах, пистолетът е много малка част от всичко това. Защо ми задаваш тези въпроси?
— Защото си ми интересен.
— Едва ли.
— Установила съм, че хората, които не се смятат за интересни, обикновено са такива.
— А онези, които се смятат за интересни?
— Всички познаваме по някой такъв. — Карън завъртя очи нагоре. Телефонът ми бръмна — имах получен имейл. Беше от Джак О’Донъл, предлагаше място и час за срещата ни. Поклатих глава и мушнах телефона в джоба си.
— Кой беше? — попита Карън.
— Един приятел предлага да се видим по средата на нищото утре вечер.
— Какъв е той?
— Беше журналист в „Трибюн“, пишеше на транспортни теми. Сега издава браншово списание за строеж на пътища.
— Има ли нещо общо с Рей?
— Възможно е и да има.
— Строеж на пътища, а? Не виждам връзката.
— Нито пък аз, но обикновено така се случват нещата. — Придърпах чашата си по-наблизо. — Случаят е като кълбо прежда. Хващаш единия край и започваш да дърпаш. В крайна сметка се добираш до онова, което е в средата. Или поне се надяваш да стане така.
— Всъщност не знаеш накъде вървиш, а?
— За начало задавам въпроси, като следя реакциите на хората и по тях решавам какво да правя нататък.