Уолъс отвори първата снимка. На нея се виждаха Мари и Рей, застанали един до друг в празен коридор. Рей беше извърнал глава настрани, а Мари го гледаше с невиждащи очи. Уолъс беше прав. Погледът й беше стъклен, като на мъртвец и сякаш не забелязваше случващото се. Той отвори поредица подобни снимки от двайсет и петия етаж, после премина към онези от паркинга.
— Светлината не беше особено добра, затова са с лошо качество. Това е Мари, чака Рей до асансьора.
Снимката беше замъглена и на нея Мари се виждаше почти в гръб. Ръцете й бяха мушнати дълбоко в джобовете, беше вдигнала лице нагоре и следеше с очи сменящите се номера на етажите, очертани с малки бели точки над главата й.
— Следващите две са от момента, в който вратите на асансьора се отварят.
Уолъс се бе дръпнал встрани, така че обективът на фотоапарата надничаше иззад рамото й. Мари се беше навела леко напред и се взираше в празната кабина на асансьора. Отвътре струеше жълтеникава светлина и огряваше едната половина на лицето й.
— Това при отварянето на вратата ли е заснето?
— Да. Ето и другата. Направена е може би десетина секунди по-късно. Тя се беше обърнала и гледаше право към мен.
Снимката не вършеше много работа. Светлината от асансьорната кабина се падаше почти директно зад Мари, очертавайки фигурата й като силует.
— Каза ли нещо? — попитах аз.
— Не. Погледът й сякаш мина през мен. После извади телефон от джоба си и се отдалечи.
— Ти приближи ли се до асансьора?
— Аз дори не мислех за асансьора.
— Защо?
— Не знам. Трябваше ли?
— Какво направи тогава?
— Последвах госпожа Пери. Опитвах се да чуя какво казва по телефона. Първата ми мисъл бе, че на съпруга й може да му е прилошало. Hе, че е решил да намери друг изход от сградата.
— Но?
— Но когато приключи разговора, видях лицето й и разбрах, че се е случило нещо лошо. Сякаш току-що бе чула, че Рей е мъртъв.
— Направи ли още снимки?
Уолъс поклати глава.
— Стори ми се нередно. Виж, аз не съм репортер или нещо такова. Така или иначе, след петнайсет минути пристигна полиция и настана ад.
Отворих трите снимки от паркинга и ги подредих една до друга.
— Ти беше застанал зад нея?
— За първата снимка. На втората исках да хвана как Рей излиза от асансьора и се дръпнах леко встрани.
Извадих лаптопа си и отворих снимките, които бях направил в гаража. Двамата с Уолъс ги заразглеждахме.
— Виждаш ли нещо? — казах аз.
— На моите се вижда Мари Пери. На твоите я няма.
— Нещо друго?
— На всичките ти снимки вратите на асансьора са затворени, така че няма почти никаква светлина.
Долях чашата си от каната с кафе и приседнах отново срещу барплота.
— Какво мислиш? — попита Уолъс.
— Мисля, че си уловил момента, в който Мари Пери е осъзнала, че съпругът й е изчезнал.
— Е, и?
— И това сигурно значи нещо. — Увеличих снимката на Мари, вперила поглед в празната кабина, докато изпълни целия екран. — Можеш ли да избистриш малко образа?
— Опитах се да я изчистя, преди да тръгна насам. Мога да я увелича още малко, ако искаш.
— Не, остави я както е. — Разгледах внимателно профила на Мари Пери. — Не трябва ли да изглежда по-учудена, отколкото е?
— Аз какво ти казах! През цялото време, докато я наблюдавах, тя имаше вид сякаш не е съвсем на себе си. Още горе на двайсет и петия етаж.
— Според теб знаела ли е, че Рей ще се чупи?
— Тогава не мислех така.
— А сега?
— И сега.
Отново се залових да изучавам снимките.
— Какво търсиш? — попита Уолъс.
— И аз не знам. Нещо, което пропускаме. Нещо, което липсва, а би трябвало да е там.
— Какво например?
— Ех, ако знаех… — Спрях, после погледнах Уолъс. — Ти все още ли имаш достъп до подземния гараж на сградата?
— Естествено.
— Можеш ли да ме вкараш там днес?
— Днес е събота.
— Можеш ли или не?
— Може и да мога. Защо?
Станах и му подхвърлих якето.
— Да вървим!
Нужни ни бяха три часа, за да разучим всичко най-внимателно. Първо огледахме още веднъж снимките на Уолъс, после обходихме прашния полумрак на подземния гараж във федералната сграда. Когато приключихме, аз бях убеден. Не знаех дали ще мога да го докажа, но бях убеден. И това ми стигаше. Прехвърлих снимките на Уолъс в лаптопа си. Той знаеше къде живее Мари Пери и искаше да дойде с мен, но аз му казах, че това няма да стане. Колкото по-малко знаеха странични хора, толкова по-добре. Затова отидох сам и паркирах малко по-нататък от жилището й — старинна сграда на три етажа от кафеникав камък на ъгъла на Астор Стрийт и крайбрежния булевард „Голд Коуст“. Мари пристигна с такси около шест и петнайсет. Валеше лек дъжд и тя притича до сградата, вдигнала вестник над главата си. Дадох й пет минути, после застанах на входната врата и натиснах звънеца. По домофона гласът й звучеше тенекиено.