— Аз съм — казах. — Кели.
Мълчание.
— Какво обичате, господин Кели?
— Помолихте ме да ви се обадя, ако открия Рей.
Отново мълчание. Този път по-дълго. Прокарах палец по дръжката на пистолета си. И тогава чух гласа й:
— Първи етаж.
Дистанционната ключалка избръмча и аз бутнах вратата. Фоайето на сградата беше мраморно и облицовано в махагон. До трите пощенски кутии върху малка масичка беше поставена ваза със свежи цветя. В дъното се виеше старо елегантно стълбище. Заизкачвах се нагоре. Тя ме пресрещна на площадката и ме въведе в жилището си, без да каже дума. Седнах на едно кресло до изстиналата камина и погледнах през прозореца към ръмящия дъжд. През улицата се виждаше друга скромна сграда, известна като Резиденцията на кардинала.
— Ще пиете ли нещо? — Тя вдигна нагоре кристалната чаша, която държеше в ръката си, пълна до половина с кехлибарена течност.
— Каквото ви се намира.
Намираше й се скоч. И то не от евтиния.
— Съжалявам за онзи път, в църквата — казах аз. — Бяхте права, не е моя работа.
Мари седна на срещуположното кресло; между нас имаше малка масичка.
— Трябва ли да кажа нещо?
— Запознах се с едно момиче, казва се Елена Рамирес. Онзи ден се опита да влезе в клиниката ви.
Мари повдигна вежди.
— Опита се?
— Протестиращите отвън я прогониха, но тя вече била идвала там, за да провери как стоят нещата. И ще се върне.
— Не съм сигурна какво точно искате от мен.
— Елена е на шестнайсет, бременна във втория месец и полудяла от страх. — Извадих сгънат лист и го поставих на масичката между нас. — Това е копие от полицейски протокол, съставен преди четири години, когато по-голямата сестра на Елена забременяла. Бащата си пази пистолета оттогава и Елена смята, че този път ще го използва срещу нея.
— Иска да абортира.
— И тя не знае какво иска. И й е нужна помощ, за да реши.
Мари прегледа набързо протокола, сгъна го и го мушна между себе си и подлакътника на креслото.
— Не познавам Елена, но съм сигурна, че ще мога да я открия. Що се отнася до господин Рамирес…
— Вие се заемете с момичето. Оставете бащата на мен.
— Става.
Мари отпи от скоча си и остави чашата върху кръглата дървена подложка. Примигна и зачака.
— Баща ви смята, че сте луда.
— Казах ви. Баща ми е хищник. Съветвам ви да не му се пречкате.
— Знам как да открия Рей — казах й аз.
— Знаете как да го откриете?
— Знам как се е измъкнал от сградата на съда. И кой му е помогнал.
— И защо ми го казвате?
— Искахте да знаете.
— Не съм ви наела аз, господин Кели.
— Но трябва да знаете.
— Е, добре. Слушам ви.
Придърпах чантата си и извадих лаптопа.
— Запознах се с един студент. Кара магистърска степен по архитектура. Отдавна се навърта около зданието на съда.
— И какво прави?
— Снима. Бил е там в деня, когато Рей е чул присъдата си. На двайсет и петия етаж, при вас двамата. След това е слязъл долу в подземния гараж. Може би си го спомняте?
— Как изглежда?
— Около трийсетгодишен. Със светлокестенява коса. Доста атлетичен.
— Смътно си спомням някакъв мъж, който слезе след мен с другия асансьор. Но съм абсолютно сигурна, че бях сама, когато пристигна асансьорът на Рей.
— Само че се заблуждавате. Тези снимки са правени от студента. — Обърнах лаптопа с екрана към нея и кликнах върху една от снимките. — На първата чакате съпруга си.
Докато разглеждаше снимката, мускулите на долната й челюст потрепваха.
— Искам да обърнете специално внимание на тази — казах аз, като отворих следващата. — Заснета е в момента, когато вратите на асансьора се разтварят и вие разбирате, че Рей не е в кабината.
Тя се вгледа в снимката и подсмръкна.
— Спомням си това. Е, и?
— Погледнете я.
— Току-що го направих.
Отворих различна папка и й показах друга снимка.
— Тази е правена от мен преди около час. Същата отворена врата на асансьора, от приблизително същия ъгъл. Накарах студента да застане на вашето място.
— Имате късмет, че не работите за мен, господин Кели. Имам чувството, че едва ли ще изкарате дълго.
— Не го ли виждате?