— Веднъж вече ми разви тази теория.
— Поне двама са пречукали Гогин. Нужна е била физическа сила и предварителен план.
— Какъв план?
— Някой е следвал Гогин с кола. Като се е координирал с двамата горе на моста, за да уцелят точния момент.
— Фантазираш си.
— Ти също не смяташ, че онзи хлапак е убил Гогин. Прекалено добър полицай си, за да повярваш на това.
— Какво очакваш да направя?
— Ела с мен отвън.
Излязохме на задната тераса, избърсахме от водата два сгъваеми стола, които Еди си държеше там, и седнахме. Родригес запали цигара. Аз си бях взел една кола от хладилника.
— Някой заличава всички следи — казах аз, докато отварях кенчето.
— Чикаго. Градът на заличените следи. — Родригес дръпна от цигарата си и издиша дим към нощното небе.
— Освен това са искали да ни изпратят послание. Затова са използвали цимент. Първо с Гогин. После и с Еди.
— И кои са „те“?
— Онези, които си изкарват хляба с цимент. „Бийкън Лимитед“.
Родригес вдигна глава към беззвездното небе и прихна.
— Ти си се побъркал.
— През последната година от мандата на Рей са му дарили четири милиона долара. Общо над петнайсет милиона. Разпределени между четири-пет компании.
— Е, и какво? „Бийкън“ строи шосета в този щат от трийсет години.
— Да, но откакто Рей се нанесе в губернаторската резиденция, те наистина удариха джакпота.
— И това обяснява петнайсетте милиона.
Родригес дръпна още веднъж от цигарата си и запрати фаса през парапета. Двамата проследихме с поглед опашката от червени искри, които проблеснаха за миг и после се разтвориха в мрака. Тогава му разказах за пътуването си до строителния обект на „Айзенхауър“.
— Искаш да ми кажеш, че си прострелял една от горилите на „Бийкън“?
— Ако не е подал жалба в полицията, може би не. Въпросът е, че те ме нападнаха първи. За което сигурно има причина.
— Извън факта, че си влязъл в забранена зона?
— Наистина ли не разбираш?
— Разбирам. Смяташ, че „Бийкън“ са замесени по някакъв начин в изчезването на Рей Пери. Защо? Нямам представа. А сега заравят хора във вани с цимент и пускат бетонови парчета върху коли от мостове, най-вероятно за да заличат следите си. Съжалявам, Кели, но това не ми звучи убедително. А сега ми отговори на един въпрос. Кой си тръгна от тук малко преди да дойда?
— Какво те кара да си мислиш, че е имало друг човек?
Родригес поклати глава.
— Какво ще направиш с ваната? — попитах го аз.
— Ще повикам екип. Ще я разбием, за да видим какво има вътре. Какъв приятен начин да прекарам остатъка от нощта, а?
— Ето ти нещо друго, с което да си убиеш времето. — Разгънах полицейския протокол, който ми бе дала Елена Рамирес, и му го подадох.
— Какво е това? — попита той.
— Човекът, за когото пише тук, е чикагски полицай. Онзи ден се запознах с дъщеря му. Не онази, която се споменава в протокола. А най-малката, Елена.
Родригес вдигна поглед за миг, после продължи да чете.
— Елена казва, че баща й опрял пистолет до главата на по-голямата й сестра, когато му споделила, че ще има бебе. Полицаите замазали положението, като го писали случайно произведен изстрел.
— Това е отпреди четири години. Какво очакваш да направя?
— Елена е на шестнайсет и е бременна. И си мисли, че този път баща й може направо да я застреля.
— А ти смяташ, че е права?
— Знам само, че не бих желал да проверявам права ли е или не.
Родригес вдигна протокола пред лицето си.
— Мога ли да го задържа?
— Разбира се.
— Добре. А сега се разкарай. Трябва да повикам екип и да изровим Еди.
— И ти смяташ, че Еди е вътре, а?
— Еди е, кой друг? Сигурно е дължал пари на когото не трябва. Хайде, чупката. И следващия път, като намериш вана, пълна с цимент, бъди така добър да ми забравиш номера. И… Кели?
— Какво?
— Ако си убеден в теорията си за „Бийкън“, дай доказателства. Мотив също няма да навреди.
23
Доказателства и мотив не е лесно да се открият, затова аз се озовах върху онзи надлез в 3:30 часа сутринта. Джак О’Донъл настояваше да се срещнем на същия обект на „Бийкън“, който бях навестил преди седмица, само че този път строителната площадка бе обвита в мрак.
Извадих уред за нощно виждане и огледах всичко наоколо. Изглеждаше пусто. Уредът позволяваше отчитане на температурни разлики и през него ясно се виждаше, че двигателите на камионите и леките автомобили отдавна са изстинали. Мушнах уреда в джоба си. От мястото, където бях застанал, се виждаше „Айзенхауър“, който се виеше в далечината като обсипана със скъпоценни камъни змия с глава, обърната към сърцето на града, докато опашката й се губеше някъде на юг към Индиана. От време на време под мен профучаваха забързани коли. Преминах по цялата дължина на надлеза, влязох в колата и карах до третия изход на изток. Там ме чакаше синият джип на Джак О’Донъл.