О’Донъл се провря през лабиринта от оранжеви конуси на входа на обекта и спря джипа.
— Ако някой ни пита какво правим тук, остави на мен да говоря.
— Окей.
Той извади изпод седалката си термос с кафе.
— Искаш ли?
— Не, благодаря.
— Както кажеш.
O’Донъл си наля чаша и отпи. По границите на обекта върху дебели стълбове бяха поставени прожектори, които хвърляха ярка светлина върху бетонните бариери и притихналите метални грамади на машините. Извън осветения периметър цареше пълен мрак.
— Първа смяна трябва по график да се яви на работа в пет — каза О’Донъл. — Дотогава ние отдавна ще сме се измели от тук. — Той беше все още млад мъж, малко над четиридесетте, с малка, квадратна глава, леко пооплешивял отпред на челото, но с изразително, ъгловато лице. Посочи неопределено с ръка през предното стъкло на колата към заобикалящия ни мрак и попита: — Би ли ми казал защо се интересуваш от това тук?
— Може да има връзка със случая, по който работя в момента.
— Какъв е случаят?
— Нае ме един човек…
— Какъв човек?
— Всъщност дори не знам дали е мъж. Може да се окаже и жена.
— Ти си частен детектив, а не знаеш кой е клиентът ти?
Описах му имейла, който бях получил, последван от адреналиновата инжекция в банковата ми сметка. О’Донъл подсвирна. Тихо и многозначително.
— Както го описваш, звучи като идеалния клиент. И защо иска да откриеш Пери?
— Нямам представа.
— И това не те притеснява?
— Още не.
— А как мога да ти помогна?
— Като ми кажеш повече за „Бийкън Лимитед“.
— Пътищата на Илинойс са застлани в червено и бяло.
— Моля?
— Това са цветовете, които „Бийкън“ използва в търговските марки на всичките си дъщерни фирми. Червено и бяло. — О’Донъл отвори вратата и измъкна отнякъде електрическо фенерче. — Хайде да се поразходим.
Шосето завиваше плавно наляво. В студената ранна утрин се виждаше дъхът му; чакълът под ботушите му скърцаше.
Извървяхме около стотина метра и спряхме.
— Преди шест години правиха козметичен ремонт на този път — каза О’Донъл.
— Спомням си. Заедно с „Идънс“ и „Кенеди“. И на трите им правиха ремонти.
— Сега говорим за „Айзенхауър“.
— Няма проблем.
— Знаеш ли как се строи път?
Поклатих глава.
— При по-старите шосета се полага трийсетсантиметров слой чакъл, който се нарича легло, после двайсет и пет сантиметра бетон за основа, и най-отгоре десет сантиметра асфалт. Това са общо шейсет и пет сантиметра дебелина на настилката. Което не е достатъчно за съвременните равнища на натовареност. Хората на „Бийкън“ предложили нов начин на фундиране: шейсетсантиметра чакълено легло, петнайсет сантиметра асфалт и отгоре трийсет и пет сантиметра бетон. Това прави общо метър и десет — най-дебелата, най-яка настилка, полагана когато и да било в този щат. Страхотно, нали?
Кимнах.
— А защо тогава на шестата година започва да се разпада? Ето, от тук.
Провряхме се между две бетонни бариери и подминахме няколко самосвала, боядисани в яркочервено и черно, отстрани с надписи „Игъл Симент“.
— Проектът „Айзенхауър“ стартира през две хиляди и шеста година — каза О’Донъл. — Това беше първата година на Рей като губернатор. Приключи през зимата на две хиляди и осма. По първоначални разчети на „Бийкън“ стойността на проекта трябвало да възлиза на осемстотин милиона долара. Окончателната сума обаче наближаваше милиард и четиристотин. Спрингфийлд помрънка, помрънка, но в крайна сметка Пери одобри сумата. Ето, погледни това тук.
O’Донъл насочи фенерчето си към земята и приклекна до сивкавия брезент, с който беше покрита пътната настилка в разстояние на стотина метра. Отстрани две-три от прикрепващите колчета и разгърна края на брезента. Две паралелни цепнатини, всяка по около метър и половина дълга и пет сантиметра широка, преминаваха успоредно през средата на пътя. О’Донъл повдигна още малко брезента. Цепнатините се разклоняваха в по-малки фрактури, които пълзяха в различни посоки.
— От „Бийкън“ твърдят, че това тук е нищо — каза О’Донъл. — Повърхностни напуквания, които лесно можели да се оправят.