— А така ли е?
Той извади стоманена рулетка от джоба на грейката си и я пъхна в една от основните цепнатини.
— Тази е близо двайсет и пет сантиметра дълбока. Стига почти до основата. Това е сериозен дефект — показва, че настилката се разпада. — O’Донъл прибра рулетката. — Към момента „Бийкън“ провеждат едновременно седем „ремонтни операции“ само по „Айзенхауър“. — Той се изправи и се огледа. — Скоро ще се съмне. Хайде да се връщаме при джипа.
По обратния път не казахме и дума. О’Донъл седна зад волана и аз се настаних до него. За пръв път забелязах детското столче, закрепено за задната седалка. Той ме закара обратно до колата ми, паркирана в една странична сляпа улица. Когато стигнахме, извади лаптоп и го включи.
— Кой е имейл адресът ти?
Дадох му го.
— Изпращам ти информация за три автомобилни катастрофи, станали на „Айзенхауър“ в последно време. Загинали са общо шест души. В това число три деца.
Той извъртя екрана така, че да видя снимката на десетгодишно момиче в ученическа униформа.
— Отидох лично на две от местата на катастрофите — продължи О’Донъл. — Вече бяха изкърпили голяма част от настилката, но успях да видя пораженията отдолу.
— И?
— Същите цепнатини, каквито видя тази нощ. Пътят направо се разпада.
— Това ли е причината за катастрофите?
— Шофьорите нямат никакви нарушения. Никога не са хващани да карат нетрезви. Времето е било хубаво. Не мога да го докажа, но… да, убеден съм, че пътят ги е убил.
Разгледах списъка със статиите. После се върнах към снимката на момиченцето.
— Ще ми я пратиш ли?
— Вече я имаш.
— А доказателства? Направи ли снимки на местата на катастрофите, когато отиде да ги видиш?
— Заснех малко видеоматериал, но няма да ти свърши работа.
— Защо?
— Не представлява категорично доказателство. В никаква степен.
— Може ли да видя записа?
О’Донъл погледна през прозореца към здравата телена ограда, която ни отделяше от шосето.
— Нека не прибързваме.
— Добре. И така, как са го направили?
— Кое?
— Как са успели да надхитрят системата? Да похарчат един милиард долара и да построят некачествен път, без някой да ги хване?
— Не е толкова трудно, колкото си мислиш. В случая вероятно са направили две неща. Първото са щатските кантари. Бетоновозите се теглят сутрин, на излизане от заводите на „Бийкън“. След това на щата се представя сметка за вложените суровини, която се основава на показанията от кантара.
— „Бийкън“ са пипали кантарите?
— Най-вероятно са пипали нещо по компютрите, които регистрират отчетената стойност. Пет тона строителен материал се вписва като шест и щатът получава фактура за толкова. И това всеки ден. За всеки камион. И то се трупа…
— Какво друго?
— Лъжат и със сместа. Един строителен предприемач е длъжен да спазва определени пропорции при създаването на бетонната и асфалтовата смес. Ако отрежат тук-там от съставките, бутнат вътре повече пясък, налеят повече вода, сместа се разваля. Но пък предприемачът пести пари.
— Колко пари?
О’Донъл се изсмя.
— За проект като този? Окончателната сметка, която представиха на щата, беше около милиард и четиристотин милиона. Съдейки по качеството на изпълнение, което видях с очите си, не бих се учудил, ако са източили петнайсет, дори двайсет процента от сумата.
— Та това са почти триста милиона!
— И то само от „Айзенхауър“.
— Защо досега не си написал статия по въпроса?
O’Донъл се извърна и погледна детското столче на задната седалка.
— Най-малката ми дъщеричка навърши три години миналия месец. Мислиш ли, че заслужава да има баща? Защото аз мисля, че да.
— Такава била работата.
— За пръв път се захванах с „Бийкън“ още докато работех в „Трибюн“. Главният ми редактор спираше всички разследващи статии, които му подавах. Една вечер ме заведе да ударим по едно питие. Каза, че искан да говори с мен за работата ми. Така че ударихме не по едно, а по повече. След което той извади от джоба си плик. Вътре имаше снимка на най-голямата ми дъщеря. Тогава беше на шест-седем години. Държеше някакъв мъж за ръката и се усмихваше. Мъжът беше извън кадър от раменете нагоре, така че не виждах лицето му. — O’Донъл говореше с равен глас, но страните му бяха леко почервенели, а в ъглите на устата му беше избила слюнка. — Сграбчих шефа си за шията и замахнах да му избия зъбите, пък майната й на работата. Но тогава той извади втора снимка. На неговото дете. Връстничка на моето. Хванала същия мъж за ръката. И тогава шефът ми каза, че никога няма да пусне нищо за „Бийкън“. Нито сега, нито когато и да било. И да оставим тази тема, ако обичаме децата си. Аз се съгласих. Ударихме още по едно и никога повече не повдигнахме темата. — O’Донъл извади термоса изпод седалката и разви капачката. — Сигурен ли си, че не искаш малко?