Старият политик се изхили на себе си и постави пурата така, че пепелта й надвисна от ръба на масата. После се наведе напред и ме потупа по ръката.
— Ето защо такъв като теб никога не може да събере срещу нас достатъчно доказателствен материал, който да издържи в съда. Дори да го направиш, ще трябва да го дадеш на някое ченге, чийто шеф, или шефове, са част от „Бийкън“. Също и всички по-важни прокурори в щата и половината действащи съдии. Доникъде няма да стигнеш. А пък онзи, който ти го е дал, ще се прости с кариерата си. Или с нещо по-сериозно.
— Никой не може да се крие вечно.
— Ние сме много дискретни. Нашите интереси са тясно дефинирани. И упражняваме сила само тогава, когато въпросните интереси са пряко засегнати.
— Не ти вярвам.
Боунс се обърна и погледна шкембелията.
— Той не ми вярва. — После отново към мен: — Мога ей сега да ти пусна един куршум в черепа, после да оставя тук пистолета с отпечатъците си и най-спокойно да си тръгна. Мисля, че това ще ти се стори убедително. Разбира се, ще си умрял, така че едва ли ще има смисъл да ти напомням какво съм казал.
— Какво те спира?
— Първото умно нещо, което казваш тази нощ. Има един-единствен човек, над когото нямаме контрол. Това е Рей Пери. И тук ти ще ни помогнеш. — Боунс стана от стола, мина зад гърба ми и се върна с един таблет. — Какво, изненадан ли си? Изкуфял дядка като мен. С шайбен телефон и така нататък. Какво разбирам аз от технологии? Нищо всъщност. Те ми го нагласяват и аз трябва само да натисна копчето и да пусна записа. Тоя съм го пускал сигурно десетина пъти.
Боунс обърна таблета към мен и натисна тъчскрийна. Клипът започна. Камерата беше поставена някъде в спалнята на Рейчъл Суенсън. Затворих очи, но това не помагаше. Чувах тихите стонове и мазното поскърцване на пружините — все звуци, които толкова добре познавах.
— След теб още двама минаха през леглото й. — Боунс бе понижил гласа си до дрезгав шепот. — Този тук е дилър на стоковата борса. Ние му платихме да направи записа. Чукането му дойде отгоре, като бонус.
Шкембелията се изкикоти, с което си заслужи да го отметна в мозъка си като сигурен кандидат за куршум. Боунс също, разбира се.
— Можем да откараме съдийката където си поискаме — каза той. — Да я съсипем професионално, финансово или просто да поръчаме да я изнасилят и после да й теглят куршума. Разбира се, всичко ще заснемем на видео и ще ти го пратим. Отвори си очите.
Подчиних се. Слава богу, екранът беше изгаснал. Боунс придърпа със стържене стола си по-наблизо и ме фиксира с немигащия си поглед на влечуго.
— Кажи на Рей, че си искам парите. Ако ми ги даде, ще забравим за него. И за теб също.
— Какви пари?
— Ти му предай каквото ти казвам.
— Не знам къде е Рей.
Усмивката на Боунс беше тънка и студена като бръснач. В кървавочервената й извивка виждах ужасната цена, която бе платил за властта си.
— Просто му го кажи, Кели. И не си навирай носа в чуждите дела. Ще видиш, че всичко ще бъде наред.
Страхът ме сграбчи с острите си нокти за стомаха, когато Боунс Макинтайър се надигна от стола си. Шкембелията беше застанал непосредствено зад гърба му. Вместо лопата в ръката си държеше малка брадвичка. Погледът ми се премести върху ръцете ми — голи, с разперени пръсти, всеки прикован поотделно за грубото дърво с малка метална скоба. Някъде в мозъка ми една врата се затвори; знаех, че каквото и да се случи, вече нищо няма да е същото. Вдигнах отново очи към мъжа, който ме гледаше невъзмутимо. С едно плавно движение той вдигна брадвичката и замахна с нея. Наточеното острие мина през нокътя, през меката тъкан, през кръв и нерви, заби се в плота на масата и остана там. Може би съм извикал. Да, сигурен съм, че извиках, но викът ми бе заглушен от бученето в ушите. След това загубих съзнание и се гмурнах в ярка бяла светлина от болка.
25
Погледнах надолу към найлоновата торбичка от супермаркет, увита около лявата ми ръка, от която се процеждаше кръв. После вдигнах очи нагоре. Пистолетът ми приличаше на оръдие в ръката на десетгодишния хлапак. Показалецът му беше на спусъка, а дулото сочеше право в главата ми.
— Това е моят пистолет.
Думите се изтръгнаха като въздишка от устните ми; самият аз не ги чух и не знаех със сигурност дали съм казал нещо. Явно обаче хлапакът ги бе чул, защото ме удостои с най-любезната си усмивка на петокласник и каза: