— В „Нортуестърн Мемориъл“. Четири часа бяхте в безсъзнание. Между другото, казвам се Джанис.
— Здрасти, Джанис. Аз съм Майкъл. — Повдигнах нагоре увития в бинтове боздуган, който ми бяха оставили за ръка. — И така, какви са щетите?
Джанис свали от стената маншет за мерене на кръвно налягане и го уви около ръката ми.
— Докторът ще ви каже подробности, но не е кой знае колко страшно.
— Наистина ли? Защото тази превръзка ми изглежда доста дебела.
— Бяхте в шок, когато ви докараха, така че ви стабилизираха. Раната е на последната фаланга на кутрето. — Тя вдигна своето кутре нагоре и стисна с два пръста количката над нокътя си. — Приблизително ето толкова. И целият нокът. Не беше нужно да се прави операция. Само няколко шева. Взимайте си антибиотиците и болкоуспокояващите и скоро ще сте като нов.
— Хм.
— Извадили сте късмет. Какво всъщност стана?
— Порязах се с ножицата за подстригване на храсти.
— В шест сутринта?
— Обичам да си подрязвам розите на разсъмване. Успокоява нервите.
— Докара ви един следовател от полицията.
— За такъв ли се представи?
— Тръгна си, докато ви шиеха. После се върна и донесе това. — Джанис свали маншета от ръката ми и посочи с пръст мобилния ми телефон на нощното шкафче до леглото. — Каза, че останалите ви неща са у него.
— Благодаря ти, Джанис.
— Няма проблем. — Тя провери системата, която ми бяха включили. — Искате ли нещо обезболяващо?
— Мислех си, че няма да се сетиш да попиташ.
Тя излезе за малко и донесе малка чашка с няколко таблетки вътре. Глътнах ги без вода. Не че изпитвах силна болка, но си казах, че скоро ще ме заболи, та по-добре да съм подготвен. Джанис ме наблюдаваше внимателно.
— Ще ми кажете ли какво всъщност се случи?
— Не повярва за градинарската ножица, а?
— Не.
— Ако ти кажа истината, още по-малко ще ми повярваш. Какво ми помпате в ръката?
— Просто антибиотици. Трябва да останете, докато дойде докторът.
— Няма проблем.
— Може да е след няколко часа.
— Пребит съм като куче. Искам само да поспя малко.
— Добре.
Тя пооправи възглавницата под главата ми, угаси лампите и излезе. Изчаках минута-две, измъкнах системата от ръката си и станах от леглото. Дрехите ми бяха закачени в гардероба. Облякох се криво-ляво, намерих малко бинт и лейкопласт в едно от шкафчетата и ги скрих под якето си. После мушнах ранената си ръка в джоба, прекосих коридора и влязох в асансьора. Главното фоайе беше почти празно. Влязох в болничния „Старбъкс“ и си поръчах черно кафе. После си купих от аптеката флакон „Тиленол Форте“ и глътнах две таблетки. Накрая минах през въртящата се врата и излязох на Мичиган Авеню. Бях вече в таксито и пътувах на север, когато извадих телефона от джоба си и позвъних на Родригес.
27
— Искам да ми направиш една услуга — казах аз.
— Какво беше това снощи? Къде си изобщо?
— В едно такси.
— Изписаха те?
— Нещо такова. Слушай, имам нужда някой да наблюдава Рейчъл.
— Защо първо не ми кажеш какво се случи с ръката ти?
— Ще ти кажа, но искам веднага някой да отиде да наблюдава Рейчъл.
— Хубаво, ще пратя някого.
— Само да не е ченге.
— Защо?
— Опасно е — казах аз. — Използвай частна охрана.
— Окей. Частна охрана.
— В апартамента й може да има бръмбари. Трябва да бъде прочистен. Без тя да разбере. Парите не са проблем.
— Баровец. Ще позвъня където трябва. Пистолетът ти е у мен, между другото.
— Знам. Джанис ми каза.
— Коя е Джанис?
— Няма значение.
— Как е ръката?
— Пръстът ми. Добре е, зашили са го. Какво извадихте от ваната на Еди?
— Каквото очаквахме.
— Еди?
— С куршум в главата. Шефът ми ще изчака една седмица. После иска арест и му е все тая кой ще бъде арестуван. Искаш ли един безплатен съвет?
— Не особено.
— Излез в почивка. Харчи си стоте бона. И забрави за Рей.
— Ще ти се обадя.
Прекъснах връзката точно когато таксито спря до бордюра на Бродуей. Платих на шофьора и се качих в офиса си. Най-напред позвъних на Джак О’Донъл. Включи се гласовата му поща и оставих съобщение. После седнах и се загледах през прозореца в преминаващите коли. Усещах как болката се разпространява до лакътя ми и леко стиснах превръзката. Боунс можеше да ми отреже пръст. Можеше да ми отсече направо ръката. Но явно бе искал просто да ми причини болка. Колкото да ме сплаши. Да ми отправи предупреждение. Сетих се за Рейчъл и се запитах колко ли време ще мине, преди онзи клип да спре да се върти в главата ми. Телефонът ми избръмча и се появи иконката за имейл. Чукнах с пръст върху нея и прочетох съобщението.