В СМЕТКАТА ТИ ИМА ОЩЕ $10 000 ЗА МЕДИЦИНСКИ РАЗХОДИ.
Започнах да пиша с един пръст.
КОЙ СТЕ ВИЕ?
ТВОЯТ КЛИЕНТ
ИСКАМ ИМЕ.
Изчаках малко, после написах:
С РЕЙ ЛИ РАЗГОВАРЯМ?
Отговорът не закъсня.
ДА.
ЗАЩО МЕ НАЕХТЕ?
БИЙКЪН.
ВЗЕХТЕ ЛИ ПАРИТЕ?
НЕ Е ВАЖНО. ЗАЕМИ СЕ С ЖЕНА МИ. В ОПАСНОСТ Е.
Помислих малко, после написах:
ЗАЩО ВИ Е ПОМОГНАЛА ДА ИЗБЯГАТЕ ОТ СЪДА?
Нова пауза, после дойде отговорът:
НЕ Е ВАЖНО. АПАРТАМЕНТЪТ ТИ СЕ ПОДСЛУШВА.
ЗВУК И КАРТИНА. ЛАПТОПЪТ И СТАЦИОНАРНИЯТ ТЕЛЕФОН ВЕРОЯТНО СЪЩО. В ОФИСА Е ОКЕЙ. ДОВИЖДАНЕ
Половин минута гледах втренчено последното съобщение. След това отидох до банята в дъното на коридора и заключих вратата. Всичките ми инстинкти ми казваха да намеря бръмбарите и да ги изтръгна от стената. Точно сега обаче те биха могли да се превърнат в потенциална улика. Което означаваше, че трябва да останат на мястото си, а аз да свикна с тях. Пуснах водата в мивката и погледнах лицето си в огледалото. Внимателно отстраних лепенката, с която бяха затворили раната в сцепената ми вежда. Потече малко кръв, но бързо спря. Продължих с ръката си, като бавно свалих превръзките. Горната половина на пръста ми беше сплескана и почерняла от заседнала кръв, като цяла редичка шевове минаваха през върха на пръста и се спускаха надолу от едната страна. Докоснах го леко, но не усетих допира, затова се опитах да го сгъна. Болката прониза цялата ми ръка, лакътят ми се вдърви, рамото ми запулсира. Наведох се над мивката и си поех дълбок дъх. След около минута се изправих и отново се бинтовах, като този път залепих с лейкопласт кутрето и безимения си пръст един за друг, оставяйки другите свободни. После наплисках лицето си със студена вода и го избърсах с хартиена кърпа. Отключих вратата на банята и тръгнах обратно по коридора, като се питах дали наистина съм разговарял с Рей Пери. И ако да, какво искаше от мен? Свих зад ъгъла и видях Боунс Макинтайър да чака пред офиса ми. Държеше молив в ръката си и четеше „Трибюн“.
— Кели, я кажи една дума с осем букви за пълно морално падение.
— Политика. Предполагам, че искаш да влезеш?
28
Боунс ме последва в офиса.
— Как е ръката?
— Ръката е добре. — Заобиколих бюрото, открехнах прозореца и си седнах на мястото. Пистолетът беше на около метър и половина от мен, в долното чекмедже отдясно. Щеше ми се да го извадя. Усещах как кожата на лицето ми пламти. Примигнах и се опитах да смекча изражението си.
— Какво искаш?
Боунс пристъпи към библиотеката ми и прокара ръка по гръбчетата на книгите.
— Дъщеря ти направи същото, когато беше тук.
— Наистина ли? И към коя книга посегна най-напред?
— Нека тя сама да ти каже.
Боунс се изхили и извади едно томче от библиотеката. „Дванайсетте подвига на Херкулес“.
— Чел ли си я?
— Ако щеш вярвай, но съм я чел. — Той отвори книгата и прелисти няколко страници. — Хидрата. Змия с много глави, нали така?
— Да. Херкулес отсича едната и на нейно място порастват нови две.
— Сигурно не му е било лесно.
Боунс намери стол и се настани.
— Защо си дошъл? — попитах.
— Хидрата. — Той повдигна книгата. — Няма оправяне с нея.
— Но Херкулес се е справил.
— Ти за Херкулес ли се смяташ?
— Мисля, че това вече го обсъдихме снощи.
— Така е, но после се замислих. Когато споменах парите, ти ме погледна някак особено.
— Парите, които Рей Пери бил откраднал от теб?
— Същите. Готов съм да се закълна, че не знаеше за какво говоря.
— И сега не знам.
— Мамка му, вярвам ти!
— Поласкан съм.
Старецът присви очи; ирисите му бяха като полиран гранит.
— Ще чуеш ли това, което имам да ти кажа? Или може би следващия път ще ти отрежем цялата ръка?
Усещах лекия чикагски вятър по тила си. Отвън със свирене на спирачките и грохот на двигателя спря градски автобус и механизмът за отваряне на вратите изсъска пронизително.
— Говори.
— Става въпрос за дъщеря ми.
— Не беше ли казал, че не сте близки?
— Но тя си остава моя дъщеря.
— Така, е. Та какво за нея?
Боунс стана от стола и пристъпи към библиотеката, за да върне книгата на мястото й. Изчаках го да седне.