— И тя ли е част от „Бийкън“? — попитах.
— Не.
— А какво тогава?
— Рей беше вътре — отвърна Боунс. — Всеки губернатор на Илинойс през последните двайсет години беше вътре. Но Рей го правеше с удоволствие. Той все ги натискаше за нови договори, за нови поръчки, за още пари, за по-голям дял. Затова всичките тези тлъсти сметки минаваха през Спрингфийлд. Това си беше типично в негов стил. Той казваше „да издигнем „Бийкън“ на ново равнище“.
— И какво стана накрая?
— Разследването, което го вкара в затвора, беше лов на вещици. Федерално дело, което нямаше нищо общо с нас.
— Но попречи на някои неща?
— Казахме на Рей да си излежи присъдата, а пък ние щяхме да се погрижим Мари да не остане без пари. Пък и на него да му е комфортно вътре.
— Но това не му хареса?
— Рей се измете с парите ни.
— За каква сума става въпрос?
— Шейсет милиона.
Неволно подсвирнах.
— Именно — каза Боун. — В деня, когато изчезна, и парите изчезнаха. От три отделни сметки. Ние проявихме търпение, надявахме се, че Рей ще се опомни и ще се опита да сключи сделка с нас.
— А какво знае дъщеря ти?
— Това е въпросът. И причината да е още жива. Някои хора мислят, че знае за парите. Или ако не, то че знае къде е Рей.
— Ти обаче май не вярваш в това.
— Ако знае къде са парите, за какво й е да стои в Чикаго?
Старецът беше прав. Мари Пери или не знаеше нищо и беше просто една от жертвите, или знаеше всичко и бе останала в града, за да запази нещо или някого.
— Има и един друг въпрос, Боунс.
— И какъв е той?
— Готов ли си да пожертваш дъщеря си, ако се стигне дотам?
Бледото слънце осветяваше лицето му. Той примигна. Очите му бяха черни дупки. Носът му, който някога ми се бе сторил аристократичен, сега беше просто дълъг и костелив. Няколко кичура бяла коса бяха заливана назад върху темето му.
— За мен тя отдавна е мъртва. И нищо не може да промени това.
— Твоите приятелчета от „Бийкън“ вярват ли ти? Защото аз не.
Боунс наклони глава на една страна и сбърчи чело.
— Даваш ли си сметка, че времето изтича?
— Какво искаш от мен?
— Рей ни свърши добра работа. Готов съм да го оставя на мира, нека се крие и задържи десет милиона за себе си. Като се има предвид, че го чакат трийсет години в затвора, бих казал, че това е доста изгодна сделка.
— Или да си остане скрит и да задържи всичките шейсет.
— Ако искаш да умират хора, продължавай в този дух.
— Вече ти казах: не знам къде е Рей.
— Мари би могла да знае.
— Защо ми казваш това?
— Защото Рей би се опитал да се свърже с нея. Дори тя да не иска да има нищо общо с него, той пак ще потърси контакт.
— Ти това ли чакаш? — попитах аз.
— Говори с Мари. Кажи й да убеди Рей да приеме сделката. След това я отведи далече от града. Ако се опъва, кажи й, че съм с вързани ръце.
— Това ли е всичко?
— Не се занимавай повече с тази история. Каквото и да ти се е сторило, че си видял снощи на „Айзенхауър“, забрави го. И се смятай за голям късметлия, че си се отървал с няколко шева.
Извадих пистолета от чекмеджето и го стиснах в здравата си ръка.
— Хидрата е била женска, Боунс. И е била толкова смъртоносно отровна, че мъжете, които просто са минали през следите, оставени от нея, са поели отровата и са умрели.
— Какво, по дяволите, искаш да ми кажеш с това?
— Искам да ти кажа, че вярвам на дъщеря ти точно толкова, колкото и на теб. И възнамерявам да смачкам цялото ви семейство, ако се наложи. Всъщност чакам с радост този момент. А сега се разкарай от офиса ми, преди да съм ти пръснал черепа.
29
От прозореца на офиса си видях как Боунс Макинтайър пресече Бродуей и продължи да крачи напред, без да се обръща. След това се облегнах назад, вдигнах крака на бюрото си и заспах. Когато се събудих, наближаваше четири следобед. Устата ми беше пълна с пясък, ръката ми пулсираше. Налях си чаша вода и глътнах още шепа тиленол. След това позвъних на Мари Пери. Тя не отговаряше нито на домашния, нито на мобилния си телефон. От шкафа зад бюрото извадих червено кожено куфарче. Вътре имаше комплект инструменти и дузина шперцове. Мушнах куфарчето в един сак и добавих чифт ръкавици, ролка тиксо и пистолета си. Готвех се да излизам, когато телефонът ми иззвъня. Казах си, че сигурно е Мари. Или Джак О’Донъл ми връщаше обаждането. И почти познах.
Бяха оставили О’Донъл по боксерки, легнал по гръб в собственото си легло; кожата му беше сивкава като мръсен сняг. Очите му бяха отворени, лявата му ръка протегната встрани, а дясната свита в юмрук до тялото. Раната пресичаше шията му и продължаваше на зиг-заг надолу чак до гръдната кост. Чаршафите и дюшекът бяха просмукани с кръв чак до пружината. Събрах снимките на купчина и ги подадох на Родригес. Бяхме седнали в „Дънкин Донътс“ на Ървинг Парк Роуд. О’Донъл живееше в едностаен апартамент в сграда без асансьор на три преки южно от там. Полицаите, обработващи местопрестъплението, бяха намерили визитката ми сред вещите му и бяха позвънили на Родригес. Той бе хвърлил един бърз поглед в апартамента и бе решил, че не бива да припарвам наблизо. За което не го обвинявах.