— Тоя човек е живял като свиня — каза той, докато слагаше захар в кафето си. До него в чинийка на масата имаше поничка без глазура. — Ти знаеше ли, че е разведен?
— Знаех, че има деца.
— Жена му го напуснала преди две години. Взела му е всичко, доколкото разбирам. Както и да е, сега е съсипана. Настоява да знае как е могло да се случи всичко това.
— Е, и?
Родригес захапа поничката си.
— Когато го открили, е бил мъртъв поне от осем часа, ако не и повече. Официалната версия е обир с взлом.
— Какво са взели?
— Трудно е да се каже. Защо?
— О’Донъл беше заснел на видео ремонтите на „Бийкън“ по шосето.
— Не сме намирали записи.
— А бележки? Компютърни файлове?
— Единственото нещо в дома му беше деветнайсетинчов телевизор, който при това изглеждаше повреден. О’Донъл ти е съдействал, а?
— Снощи бяхме заедно на „Айзенхауър“, но той си тръгна, преди да ме спипат. Днес се опитах да се свържа с него. Исках да го предупредя да отиде в хотел.
— Хубаво, само дето не е дочакал съвета ти. — Родригес пъхна снимките от местопрестъплението обратно в папката и огледа предпазливо полупразното кафене. — Може би е време да ми кажеш всичко, което знаеш за „Бийкън“.
Така и направих, започвайки от среднощната обиколка с О’Донъл по „Айзенхауър“, минах през задушевния разговор с Боунс и свърших с брадвичката, приложена върху ръката ми. Когато приключих, Винс гледаше замислено през прозореца към вечерния трафик. Аз пък си мислех за О’Донъл и за снимката на момиченцето му. Гласът на Винс достигна до мен сякаш от много далече.
— Мога да ги привикам на разпит, да попритисна малко Боунс.
— И какъв е смисълът? Той твърди, че всички са в джоба му. Шефът ти. Шефът на шефа ти. Цялата система.
— И ти му вярваш?
— Когато той ми го казва, му вярвам, да.
— И какво предлагаш? Да седим и да гледаме как падат трупове?
— Не.
— А какво тогава?
— Мисля, че знам кой ме е наел.
— Кой?
— Рей Пери.
— Рей Пери те е наел да го откриеш?
— Нае ме да задавам въпроси. Да намирам слаби места.
— Той лично ли ти го каза?
— Тази сутрин разговарях с него.
— В такъв случай знаеш къде е.
— Не точно, но това няма значение. Той иска да играя соло и е прав. Трябва да ударя Боунс и „Бийкън“ там, където са най-уязвими.
— И къде е това?
Боунс твърди, че с дъщеря му не се понасят, но аз не му вярвам. Всъщност мисля, че тя е в центъра на всичко. Намери ли човек да наглежда Рейчъл?
— Застава на пост още тази вечер.
— Дай знак, когато застъпи.
Родригес кимна към превързаната ми ръка.
— Колко е сериозно положението?
— Не колкото с О’Донъл.
— Върви си вкъщи и се наспи.
— Тръгвам.
Паркирах малко след жилището на Рейчъл. Двигателят на колата ми боботеше тихо, докато се охлаждаше, а часовникът на таблото показваше 19:45. Пуснах радиото, открехнах прозореца и се загледах в светлините, които се отразяваха в прозорците. Нечии фарове ме заслепиха за момент, докато миналото ме обгръщаше отвсякъде като дим, замъгляваше стъклата и огледалата на колата ми и покриваше очите ми като кадифе. Вдигнах здравата си ръка, за да избърша предното стъкло, и я видях — приседнала на ръба на старата ми вана, вдигнала едното си стъпало. Лакираше ноктите си и отпиваше от чашата с горещ чай. Гледах я как си слага лака. Слушах я как си тананика. Попивах всичко, което един ден щеше да кръжи около мен, независимо дали го исках или не. Как прехапваше долната си устна миг преди да се усмихне. Как се усмихваше миг преди да се засмее. Миналото. С различните му форми и миризми. Отворих очи и разтърсих глава. Часовникът на таблото показваше 21:23. Родригес беше до мен в колата си. Бавно свали прозореца.
— Не ти казах да спиш на улицата, Кели.
— Само за момент притворих очи. Откъде разбра, че съм тук?
Той сви рамене.
— Случайно се досетих.