— Засега всичко е тихо. В един момент съдебната лекарка ще направи изявление, че са открили Рей. След което…
— Кога ще стане това?
— До два-три дни. Може и седмица.
— Ще ми се обадят ли, преди да подадат доклада?
— Разбира се.
— Благодаря ви.
Наблюдавахме я, докато крачеше към колата си. Преди да седне зад волана, тя се обърна и ми хвърли един последен поглед. След което потегли.
— Какво мислиш? — попитах аз.
— Ако Рей не беше починал от естествена смърт, сега щях да съм я арестувал и да я разпитвам.
— Толкова ли са зле нещата?
— Можеш да си сигурен.
Родригес извади продълговат жълт плик и ми го подаде.
— Какво е това? — попитах аз.
— Твоят човек, Рафаел Рамирес.
— Какво е направил?
— Тази вечер е на работа. Приключва в полунощ. Ще мина да те взема.
— Защо?
— Прочети доклада. Ще се видим довечера. И на твое място бих държал под око вдовицата на Рей Пери.
31
Рафаел Рамирес работеше в 12-и полицейски участък в Ниър Уест Сайд. Двамата с Родригес седяхме на паркинга и наблюдавахме колата му — нов модел джип „Чероки“.
— След колко време му свършва смяната? — попитах аз.
Родригес погледна часовника си.
— След две-три минути.
— Мога и сам да се оправя, Винс.
Винс разпери единия от десетте пръста на ръцете си, с които стискаше волана.
— Искам лично да го предупредя.
Поседяхме още минута. По Расин Авеню профуча кола. Младо момиче се беше подало от прозореца й и крещеше нещо неразбираемо. После отново настана тишина.
— Нещо ново около Рей? — попитах аз.
— Получили са резултатите от кръвните изследвания. Определено е имал левкемия. Докторът каза, че вероятно се е разболял преди по-малко от година.
— Нещо друго?
— Съдебната лекарка казва, че могат да изчакат с доклада максимум до седмица.
С отварянето на вратата върху паркинга се разля светъл правоъгълник. Отвътре се подадоха двама току-що освободили се от смяна полицаи, мъж и жена, и тръгнаха към колите си. След тях още двама.
— Какво смяташ да правиш с нея? — попита Родригес, без да уточни кого има предвид.
— Е, поне знаем, че не тя е убила Рей.
— Но със сигурност знае кой го е завлякъл в „Амбасадор“. Това мога да ти го гарантирам.
Вратата отново се отвори и Рамирес излезе сам от участъка. Беше нисък, около метър и седемдесет, но мускулест. Родригес ми каза, че бил боксьор и обичал да се фука с юмруците си. Част от мен очакваше с радост да си премерим силите, но останалата част знаеше, че едва ли ще се стигне до това. Родригес слезе пръв от колата.
— Рамирес?
Той препречи пътя на по-ниския мъж към автомобила му. Аз застанах зад гърба на Рамирес, за да закривам участъка. Той хвърли бърз поглед към мен, после издаде брадичката си към Родригес.
— Същият. А ти кой си?
— Родригес. Отдел „Убийства“ — каза Винс и извади значката си.
— Не те познавам.
— Да. Слушай, разполагаш ли с минута да поговорим?
— Кой е приятелят ти? — Рамирес посочи с глава към мен, без да ме погледне.
— Частен детектив. Работим заедно по един случай.
— Какво искате?
Родригес огледа празния паркинг.
— Ще е по-лесно, ако седнем някъде. На чаша кафе или нещо такова.
— Току-що приключих десетчасова смяна. Искам само две студени бири, нещо за вечеря и да си лягам.
— Разбирам — каза Родригес. — Няма да ти отнемем повече от минута.
Рамирес поклати глава и въздъхна.
— Ще ни улесниш много — добави Родригес.
Рамирес извади от джоба си дистанционно и отключи вратите на джипа.
— Карайте след мен.
Отидохме до един бар на „Огдън“, където се събираха полицаи. Казваше се „При Джо Джо“. Единственото нещо, което го обозначаваше като заведение, беше неоновата реклама на бира „Олд Стайл“, закачена леко накриво на прозореца. Рамирес натисна един бял бутон до входната врата. След десет секунди избръмча дистанционната ключалка и ние влязохме. Интериорът беше семпъл. Дълъг дървен бар, няколко сепарета, тук-там високи масички, един-единствен телевизор горе в ъгъла. Цяла стена беше покрита със заковани полицейски емблеми от целия свят. Вляво от входа имаше джубокс и стъклена витрина с имена и снимки на полицаи, загинали при изпълнение на служебния си дълг. Вечерната смяна вече беше дошла и заведението беше пълно — около дузина клиенти пиеха, покачени върху високите столове около бара, още толкова се бяха разположили около кръглите маси или в сепаретата. Повечето пиеха бира с уиски. Някои бяха на уиски с бира. Барманът вадеше червено-бели кенове „Бъдуайзър“ от синята хладилна вана, пълна с лед, и съобщаваше на всеки, който имаше търпение да го изслуша, че току-що е направил сандвичи с шунка и кашкавал. Поръчах за трима ни по една бира и отделно шот „Джак Даниълс“ за Рамирес. Взехме си питиетата и намерихме едно сепаре в най-отдалечения ъгъл. Рамирес обърна бърбъна на един дъх. После отвори бирата си, отпи глътка и се оригна.