— За какво искате да говорим?
— Изчаках Родригес да започне пръв. Той извади от джоба си продълговат жълт плик и го постави на масата.
— Това пък какво е, по дяволите? — попита Рамирес Той все още носеше пистолета си; по челото и скалпа му бяха избили капки пот.
— Спокойно — каза Родригес.
Аз се огледах. Никой не ни обърна внимание, когато влизахме, но не се съмнявах, че заведението е пълно с приятели на Рамирес. Ако такъв като него можеше да има приятели. Родригес отвори плика и извади малка видеокасета.
— Ще ти покажа нещо, Рамирес, но само ако искаш да го видиш. Ако не, прибирам си го в плика. Става ли?
— Нямам време за такива глупости — каза Рамирес, но не си тръгна. Забелязах, че не отместваше поглед от касетата.
— Имам един приятел. Казва се Еди Махоуни. Познаваш ли го?
Рамирес поклати глава.
— Еди има седем деца, от които шест момичета. Всяка неделя ходи на църква, през останалото време работи в Нравствената полиция. Странно, а? Но Еди си е такъв. Както и да е. Преди около година и половина проведе спецоперация по залавяне на педофили. Наблюдаваше непълнолетните момичета, които причакват клиенти в Уест Сайд. — Гласът на Родригес беше станал някак потих. Той побутна с пръст видеокасетата. — Въпросното момиче било дребничко и мургаво. Представило ти се като Луиза. Еди заснел видеото от ван, паркиран през улицата. Двамата с Луиза сте били в полицейска кола без отличителни знаци.
Ръката на Рамирес се свиваше и разпускаше около кена с бира и пръстите му оставяха вдлъбнатини в алуминия.
— Чуваш ли какво ти говоря, Рамирес?
— Чувам. Какво искаш?
— Момичето е било на петнайсет. Еди решил да не те закача, защото си ченге. Затова не се зарадва особено, като му казахме как си се отнесъл към най-голямата си дъщеря.
Родригес извади екземпляр от полицейския протокол, който ми бе дала Елена Рамирес, и го побутна към него през масата.
— Кога за последен път си виждал Лурдес?
Рамирес хвърли един поглед върху протокола и го блъсна обратно.
— Няма значение — каза Родригес. — Притесняваме се за другите ти дъщери. Смятаме, че имат нужда от баща. А не от някакъв нещастник, който ги заплашва с пистолет.
Видях вената, която пулсираше на врата на Рамирес, но той не пророни нито дума.
— Ти си ни в джоба — каза Родригес, като посочи с пръст двама ни. — Не че те искаме, но си ни в джоба. Така че си върви вкъщи и се помъчи да бъдеш мъж. Грижи се за жена си. Грижи се за трите момичета, които са ти останали. И се смятай за голям късметлия. Мислиш ли, че ще се справиш?
Рамирес кимна, без да вдига поглед от пода на бара.
— Добре. Направи го, и тази касета изчезва. Опиташ ли се да заплашиш когото и да било в семейството си. Ще направя така, че да лежиш минимум двайсет и пет години за блудство с малолетна. И ще се погрижа да те заболи. А сега се махай от тук.
Изпратихме го с поглед, докато си тръгваше.
— Какъв мръсник — промърмори Рамирес. После и двамата си поръчахме по един шот „Джак Даниълс“, Допихме бирите си и аз го последвах към вратата. Беше късно, а на другия ден ме чакаше ранно ставане.
32
Часовникът на бордното табло показваше 7:15. Бях заел позиция на улицата пред жилището на Мари Пери с термос кафе и цяла купчина сандвичи с шунка и кашкавал, които си бях купил предишната вечер от бармана в „При Джо Джо“. Тъкмо бях преполовил втория сандвич, когато лампите в кухнята примигнаха и светнаха. Завих остатъка в салфетка и прибрах термоса. Вратата на малкия пристроен гараж се отвори точно в осем и трийсет и лексусът на Мари потегли нанякъде. Изчаках още петнайсет минути, после се приближих до входа на сградата и натиснах звънеца за третия етаж. По домофона се чу женски глас. Казах й, че нося пратка, която трябва да оставя във фоайето. След кратко колебание тя задейства дистанционната ключалка и ме пусна да вляза. Поставих празна кутия от „Федеръл Експрес“ на един стол до пощенските кутии и тръгнах нагоре по стълбището. Апартаментът на Мари Пери беше единственият на първия етаж. Коленичих до входната врата, извадих малкото кожено куфарче и разтворих ципа. Шперцовете бяха изработени от неръждаема стомана и подредени в редица върху мека кадифена възглавничка. В калъфче зад тях се намираха два сребристи „бъмп" ключа. Бъмп ключът представлява обикновен ключ, чиито зъбци са изпилени до еднаква височина, подобно на трион. Първият не влезе в ключалката, понеже беше с различен профил, но вторият се плъзна вътре. След като го вкарах докрай, го дръпнах съвсем леко навън, завъртях го надясно до упор и го задържах така. След това извадих малко жълто чукче и го зачуках обратно докрай. Ключът прескочи последния щифт на патрона, с което накара всички щифтове да подскочат едновременно нагоре и да освободят цилиндъра. Ключът се завъртя докрай в патрона и вратата на апартамента се отвори. Цялата операция ми бе отнела около минута и половина.