В единайсет и петнайсет Мари отби на паркинга пред Норт Комюнити Банк на Норт Бродуей. Ако беше писано да става интересно, това бе едно добро място за начало. Тя взе спортната чанта от задната седалка и влезе в банката. Видях я през големите прозорци как подмина касите и се насочи към една едра набита жена, седнала сама зад ниско бюро. Мари седна срещу нея и двете жени поговориха минута-две. После станаха и заслизаха по някакво стълбище, докато се скриха от погледа ми. Изскочих от колата и пресякох улицата. „Норт Комюнити“ беше една от онези банки, в които допускат домашни любимци. Разбрах това от надписа, както и от факта, че още с влизането ми един малък кафяв лабрадор, освободил се от каишката, се метна върху мен.
Сграбчих палето за нашийника и предизвиках неизменната при такива случаи сцена на ахкане и охкане от страна на собственичката и една от касиерките. Не бях планирал да привличам внимание върху себе си, но кучето всъщност ми помогна. След като отново му бе поставена каишка, собственичката се съсредоточи върху задачите си с касиерката и цялата банка забрави за съществуването ми. Пристъпих към бюрото, до което се бе спряла Мари, и взех една от визитките, поставени на стойка върху него. На нея пишеше:
КОЛИЙН БРАШЛЪР
ЧАСТНО БАНКИРАНЕ
Пъхнах картичката в джоба си и продължих към тъмното стълбище, по което току-що бяха слезли Мари и Колийн. Надпис на стената гласеше: ТРЕЗОР И ЛИЧНИ СЕЙФОВЕ, отстрани със стрелка, сочеща към подземието. Чух как някаква врата долу се отвори и тръгнах обратно към изхода, като по пътя се наведох да почеша лабрадора зад ушите. Тъкмо бях седнал зад волана, когато Мари Пери излезе от банката. Черната кожена чанта този път беше в дясната й ръка. Може би си въобразявах, но ми се стори доста по-издута, отколкото на влизане.
Последвах колата й по Бродуей, от там свихме на изток по „Белмонт“. Никога не съм си падал по лотарии, но докато шофирах, имах чувството, че държа печелившия билет в ръката си и само чаках пластмасовите топчета да изпишат верния номер. Най-напред минахме по Лейк Шор Драйв, посока юг. После се отклонихме по „Айзенхауър“, който на запад беше доста задръстен. И накрая завихме по шосе 83, което отиваше на север към предградията „Хинсдейл“ и „Кларендън Хилс“.
Отворих бележника си и погледнах двата адреса, които бях извадил от навигационната система на кадилака. Вече не се съмнявах, че държа печелившия билет. При „Кларендън Хилс“ слязохме от магистралата и подминахме с бавна скорост игрище за голф, преди да завием вляво по Норфък Авеню. Когато видях табелата за Кабът Стрийт, Мари вече беше дала мигач. Аз направих един кръг около карето и излязох обратно на „Кабът“ от отсрещната страна. Номер 23 беше къща от червени тухли в колониален стил с бели капаци на прозорците и пощенска кутия, на която пишеше МАКБЕЙН. Лексусът на Мари беше паркиран отпред.
Слязох от колата, закопчах ципа на якето си и минах покрай къщата. Завесите бяха дръпнати встрани и през прозореца се виждаха две жени, седнали една до друга на дивана в дневната с почти допрени глави. Спортната чанта беше на масата пред тях. Пресякох улицата и се върнах при колата. Влязох в интернет от телефона си и проверих адреса на къщата, но не открих нищо интересно. След това отворих лаптопа и зададох „Макбейн“ като ключова дума. Най-напред изскочиха бележките, които си бях водил при разговора с Джак О’Донъл. Той бе идентифицирал поне три фатални автомобилни катастрофи, предизвикани от некачественото пътно строителство на „Бийкън“. Едната от тях бе станала през май 2010 г. Баща и три деца загинали на място, когато колата им се преобърнала с висока скорост на „Айзенхауър“. Единственият оцелял при катастрофата била съпругата — Мелиса.
В мрежата открих половин дузина статии за тази катастрофа. На една от снимките се виждаше къщата, която наблюдавах в момента, а пред нея трима разплакани съседи стояха прегърнати и бършеха носовете си с ръкав. Бях се зачел в статията, когато Мари Пери излезе от къщата. Мелиса Макбейн остана вътре, а мрежестата «врата против комари се затвори между тях. Двете жени продължиха да разговарят още няколко минути, после Мари се обърна и тръгна към лексуса си. Черната чанта беше в ръката й.
Проследих я с поглед, докато подкара по Кабът Стрийт и се изгуби в далечината. Мелиса Макбейн също я наблюдаваше, застанала до прозореца на дневната си. После дръпна завесите. Не бързах да си тръгвам от квартала. В края на краищата, „Хинсдейл“ беше само на километър и половина, а аз знаех точно накъде отива Мари.