35
Бях изслушал „Небраска“ докрай, когато вратата на № 254 се отвори. Мари слезе по няколкото стъпала, порови в чантата си за ключовете, после огледа улицата. Погледът й се спря за миг на колата ми, но аз бях паркирал твърде далече, за да види нещо повече от тъмно петно зад волана. Бях включил на скорост, когато нещо мръдна в огледалото за обратно виждане. Обърнах се и в този момент до десния преден прозорец на колата ми застана някакъв мъж и почука по стъклото. Пръстенът му произведе остър метален звук. Свалих стъклото и се наведох към него.
— Извинете — каза мъжът и бръкна под сакото си. Прекарах пръсти по дръжката на пистолета, но той извади малък бележник. — Съпругата ми забеляза, че седите тук от известно време. Мога ли да попитам какво правите?
Извадих визитка с име, което не беше точно моето.
— Аз съм частен детектив. Бивш полицай.
Мъжът надяна очила за четене на носа си и огледа внимателно визитката. После записа нещо в бележника си.
— Полицай, а? И какво прави един полицай в този квартал? — Той ми се усмихна престорено дружелюбно, като истински жител на предградие. — А дали имате някакъв документ за самоличност?
Мари се бе качила в колата си и потегляше.
— Случайно имам — казах аз. — В страничния ми джоб, точно до пистолета. — Потупах джоба си и видях как очите му се разшириха. — За съжаление, нямам време да ви го покажа. Виждате ли онзи лексус? — Посочих с пръст колата на Мари, която се готвеше да завие в първата пряка. — Имам около трийсет секунди, за да я настигна, или ще ми избяга. Какво ще кажете?
— Амиии… — Мъжът ме изгледа намръщено от горе до долу, сякаш се чудеше дали да не свика съвещание.
Имаше вид на човек, който често свиква съвещания. Аз пък мразех ги.
— Извини ме пред жена си, приятел. Трябва да потеглям.
Вдигнах стъклото и дадох газ, като поглеждах към него през огледалото за обратно виждане и се питах дали ще успея да се измъкна от „Уилоубрук“, преди да повика ченгетата. След пет минути се добрах благополучно до магистралата и последвах лексуса на Мари към задръстванията по „Айзенхауър“.
Когато стигнахме до центъра, намалих скоростта, за да дам малко преднина на лексуса. Преминахме бавно покрай сводестите прозорци и вечно бдителните бухали на библиотеката „Харолд Уошингтън“, преди да пресечем Грант Парк към Лейк Шор Драйв. Лексусът взе изхода за „Белмонт“ и сви вляво по Саутпорт Авеню. От половин пряка разстояние видях как Мари паркира колата и закрачи по улицата с чанта в ръка. След това слязох и я последвах. Точно когато излизах иззад ъгъла с „Линкълн“, тя се шмугна през предната врата на църквата „Сейнт Алфонсъс“. Взех си чаша кафе от една закусвалня и седнах до прозореца с отличен изглед към входа на църквата. След десетина минути допих кафето си, пресякох улицата и влязох вътре.
През подметките си усещах грапавините по каменния под; във въздуха се носеше миризма на тамян и разтопен восък. Потопих пръсти в светената вода, докато чаках очите ми да свикнат с полумрака. Вдясно имаше малка дървена врата, върху която беше гравиран келтски кръст. Отворих я и се изкачих по каменните стъпала към площадката, на която се намираше органът. Седнах на една от пейките, запазени за църковния хор, и погледнах надолу.
През витражите се процеждаше мека светлина, която хвърляше цветни петна върху редиците празни дървени пейки. Една жена от азиатски произход беше коленичила най-отпред и гледаше с упование към разпънатия Христос зад олтара. В страничния кораб възрастна двойка седеше на пейка близо до изповедалните. Над една от тях светеше червена лампа. Можех уверено да предположа кой е в нея.
След пет минути лампата угасна и вратата на изповедалнята се отвори. Мари излезе и отиде право при пейките, където коленичи и сведе глава за молитва. Скоро възрастната двойка си тръгна. Малко след тях и азиатката. От изповедалнята излезе свещеник с дълго черно расо, обшито с червено кадифе. Той тръгна към олтара, коленичи за момент, после изчезна в сакристията. Накрая останахме само двамата с Мари. Тя се молеше, а аз я наблюдавах. Една странична врата се отвори и в църквата влязоха двама мъже с платнени якета и тъмни шапки. Единият свали шапката си и сръга другия да направи същото. Изглеждаха неловко, не на място в Църквата. Тръгнаха напред-назад по пътеките, като оглеждаха всяка пейка, без да обръщат внимание на Мари, която продължаваше да се моли, вперила поглед напред. Когато приключиха, двамата мъже изчезнаха. Нито един от тях не се сети да погледне нагоре към мен.