4
Успях да взема адреса и телефонния номер на Еди Уорд от една моя позната, продуцентка в Си Би Ес. Тя ми каза, че от шест месеца се опитвала да го интервюира, но никой не отговарял на телефона. След кратък размисъл реших да се кача на колата и да отида на място.
Електротехникът живееше на последния етаж на тясна сграда с три апартамента един над друг, на запад от Палмър Скуеър. Около единайсет вече бях там и чуках на вратата му, но никой не отвори. Заслизах надолу по стълбите, като вдигах колкото се може повече шум, после спрях пред апартамента на втория етаж. Знаех, че ме гледат през шпионката, и зачаках. Търпението ми бе възнаградено — вратата изскърца и през тясната пролука се подаде дълъг нос.
— Беатрис Сандерсън?
— Откъде знаете името ми?
— Пише го на звънеца.
— Какво искате?
— Търсех Еди Уорд.
Вратата се отвори с още два пръста. Видях лице на жена, приличаща на катерица — неспокойна, душеща, любопитна като гризач. Безобидна… и търсеща орехчета.
— Отдавна го няма — каза тя.
— Наистина ли?
— От месеци не съм го виждала.
— Това необичайно ли е за Еди?
— Твърде необичайно.
— Да не е отскочил до Вегас?
— Еди?! — По някаква причина въпросът ми й се стори доста смешен. — Негов приятел ли сте?
— Търся го по работа. — Тя забеляза пистолета на хълбока ми. От там погледът й се премести върху лицето ми и в съзнанието й се оформи думата „ченге“. Нямах нищо против, дори предпочитах да ме смята за такъв. Особено след като се готвех за проникване с взлом.
— Вижте, искам да огледам отвътре жилището на Еди.
— Нямам ключ.
Беатрис отвори вратата по-широко, за да ме пусне да вляза. Апартаментът миришеше на спарен въздух и вехтории и едва ли скоро щеше да се освободи от тази миризма.
— Вярвам ви — казах аз. — Може да се наложи да понасиля вратата горе. Не е изключено да вдигна малко шум.
— На първия етаж не живее никой. Тук сме само аз и Еди. Или бяхме аз и Еди.
— Ще ви притесни ли шумът?
— Какво, ще го обирате ли?
— Не, госпожо.
Жената махна с ръка и каза:
— Няма проблем.
— И няма да викнете полицията?
— За какво да я викам? — Тя кимна към пистолета на хълбока ми. — Тя ми е дошла на крака.
Качих се отново на горния етаж и огледах вратата на апартамента. След това забих подметката на обувката си точно под ключалката. Касата се разцепи, по пода се посипаха трески и гвоздейчета. Вече бях вътре. Жилището беше евтин едностаен апартамент със запустял вид. Върху виниловата тапицерия на дивана имаше тънък слой прах, а под краката ми проскърцваха боклуци, подобни на строителни отпадъци. Надникнах в спалнята. Леглото на Еди беше оправено, стаята подредена. В банята видях само спуснатата завеса на душа. Върху една лавица в дневната имаше няколко книги с меки корици; в чекмеджето на масичката — сметки за електричество и други такива. Порових тук-там, търсейки някакви следи от личен живот. Снимки, бележник-календар, чекова книжка. Не намерих нищо. Прегледах още веднъж сметките. Последната беше известие за забавено плащане на газ отпреди четири месеца. Отидох до кухничката и проверих газовата печка. Работеше. Събрах в шепа малко от боклука на пода и го мушнах в найлонова торбичка за улики. После направих същото с праха върху дивана. Притворих вратата колкото се може по-плътно и слязох на долния етаж. Беатрис ме чакаше.
— Доста шум вдигнахте.
— Съжалявам.
— Нищо, не сте ме притеснили.
— Значи не сте виждали Еди от няколко месеца.
— Вече ви казах.
— Ами пощата му? Кой я получава?
— Беше се събрала цяла купчина. — Застанала в рамката на вратата, старицата премести тежестта си върху другия крак. Зад гърба й, на масичката срещу телевизора, се виждаше поднос с недоядена закуска. Даваха, Доктор Фил“; в момента той разговаряше с пациентка, която се страхувала да облече червено.
— И какво стана с нея?