— Ти за Рей ли работеше?
— Открай време.
— А Мари?
— Тя не знаеше за мен до неотдавна. Но наистина помогна на Рей да избяга. Бях адски впечатлен, че успя да сглобиш картината, между другото. Никога нямаше да ти дам снимките от сградата на съда, ако си давах сметка какво ще направиш с тях.
— Наистина ли ти си ги правил?
— По молба на Рей. Той си беше наумил, че може един ден да му потрябват.
— Мари знаеше ли за парите?
Уолъс поклати глава.
— Отначало не.
— А сега?
— Сега знае.
— Как Рей е успял да прецака „Бийкън“?
— Аз уредих всичко.
— Бива те. Защо двамата просто не задигнахте парите и не се изметохте от тук?
— Не е толкова лесно, колкото изглежда. Освен това трябваше да мислим и за Мари. Тя не желаеше да диша един и същ въздух с Рей, но той продължаваше да я обича. И искаше да се погрижи за безопасността й. Особено след като се разболя.
— А защо нае мен?
— Казах ти. Рей знаеше, че „Бийкън“ ще сложат хора да го следят, след като му бъдат повдигнати обвинения. Първо, за да се погрижат да не се договори с федералните. Второ, за да надушат следата, след като той духне. Рей беше убеден, че ти си човекът, който ще открие подставеното лице и ще го елиминира. Той почина преди около месец. Изчаках две седмици, после пратих имейла, с който те наех.
— А есемесите?
— За мен беше жизненоважно да не оставяш „Бийкън“ на мира. Да ги извадиш от равновесие и да ги подмамиш да се разкрият. Реших, че с есемесите ще ти помогна. Честно казано, идеята беше същата като с трупа на Рей, който бе открит в „Амбасадор“. Да дадем на „Бийкън“ храна за размисъл.
— Аз съм бил стръвта, а Карън Симон е клъвнала, така ли?
— Винаги съм се питал откъде се взе тя. Когато прояви интерес към теб, привлече вниманието ми. Късно същия следобед я проучихме и вече знаехме коя е. Сложих един наш човек да те следи и, разбира се, тя направи своя ход.
Образът на Карън премина още един, последен път през съзнанието ми: лицето й на лунната светлина, двете й ръце, стиснали бялата седефена дръжка на 22-калибровия пистолет.
— Още ли следваш плана на Рей? — попитах аз.
— Рей беше добър приятел. Така че да, следвам плана му.
— И какво следва от тук нататък?
— Слагаш пистолета на задната седалка.
Мушнах оръжието под брезента до пушката.
— И този в джоба ти също.
Извадих и другия и оставих и него.
— Бива си те, Уолъс!
— Благодаря. И оценявам жеста.
— А сега?
Уолъс извади от джоба си смартфон и натисна няколко бутона.
— Превеждам сто хиляди долара по сметката ти.
— Задръж си ги.
— Мари държи да ги приемеш. — Уолъс приключи с телефона и го затвори. — Това беше всичко. Твоята роля е изпълнена.
— Просто така?
— А защо не?
Вдигнах нагоре превързаната си ръка.
— Първо, защото някой отряза парче от пръста ми. Бих желал да се разплатя с него. И второ, заради Мари.
— Какво за нея?
— Защо се разкарва с колата си из предградията с пълна чанта пари?
Уолъс пребледня леко, но бързо се съвзе.
— Остави тази работа, Майкъл.
— Знам за катастрофите, предизвикани от „Бийкън“. Предполагам, че се опитва да компенсира жертвите, като им дава част от откраднатите пари. Може би на теб тази идея ти допада. Или пък не. Това, което не разбирам, е: защо трябва Мари лично да им носи парите?
— Решението си е нейно.
— Знаеш ли какво си мисля?
— Не ме интересува.
— Мисля си, че може би тя се опитва да угоди и на двете страни. На починалия си съпруг и на баща си.
— И как стигна до това заключение?
— Мари може да плаща на жертвите, защото така е правилно. Или пък да работи за стареца и да им дава пари, за да си траят за „Бийкън“. Или пък самата тя да е замесена в тази история.
— Замесена е, доколкото е съпруга на Рей.
— Но сега Рей е мъртъв. Колко удобно. А как ли ще реагираш, ако ти кажа, че днес тя се видя с баща си? Веднага след разходката си из предградията.
Уолъс не отговори, но ясно виждах, че новината за срещата на Мари с Боунс го е сварила неподготвен.
— Помисли си, Уолъс. Ако съм прав, логично е ти да си следващата жертва.
— Къде да те оставя?
— Вярваш ли на това семейство?
— Вярвах на Рей. Вярвам на жена му. И най-вече на парите. А само аз знам точно къде са. И така, къде да спра да слезеш?
39
Уолъс ме остави пред небостъргача, Джон Ханкок“. Надвесих се над прозореца, за да разменим една последна дума:
— Помисли си за това, което ти казах.