— Мари изчезва довечера, Майкъл. Заедно с парите. Направи си услуга и си гледай живота.
— Тя е намислила нещо друго. Нещо, за което и ти, и аз не знаем.
— Парите са в сметката ти. Иди някъде на почивка. Заслужил си я.
Уолъс вдигна прозореца. Изпратих го с поглед, докато се отдалечи, после тръгнах пеша на изток, докато стигнах до Лейк Шор Драйв. Слънцето изпълзяваше над езерото. Ако имах сили да си държа очите отворени, може би щях да оценя гледката като вдъхновяваща. Но сега обърнах гръб на новия ден и повлякох крака в обратната посока, по „Уолтън Плейс“ към хотел „Никърбокър“. Рецепционистката дори не ме погледна, докато ме регистрираше. Ранните сутрешни гости явно не бяха нещо необичайно тук. Получих стая на четвъртия етаж, поставих на вратата табелка НЕ НИ БЕЗПОКОЙТЕ и си легнах.
Девет часа по-късно се събудих и известно време лежах по гръб, загледан в микроскопичните пукнатини на тавана. Минаваше два следобед и се питах кой ли ме е търсил междувременно. Включих телефона си и проверих за съобщения. Гледачката на кучето ми бе нахранила Маги и я бе извела на разходка. Станах от леглото и се довлякох до прозореца. Завесите бяха тъмнозелени и спуснати плътно. Под мен по улицата бибиткаха коли. Извърнах се с гръб към прозореца и разтрих лицето си с длани. Тогава забелязах кремавия плик, мушнат под вратата. Седнах на леглото и го отворих.
Майкъл,
Съжалявам, че нещата се развиха така. Андрю ми каза, че имаш много въпроси. За съжаление, отговорите невинаги са толкова ясни, колкото ни се иска. Когато дойде време да прочетеш това, се надявам да съм се махнала завинаги от този град. Моля те, не се опитвай да ме издирваш. Двамата с Андрю имаме планове за парите. Добри планове. Не че ти се сърдя, но така трябва да се подредят нещата. Що се отнася до „Бийкън остави ги намира и те няма да те закачат. Боя се, че не мога да направя за теб нищо повече от това. Андрю ще ти изпрати по имейла подробности за банковия превод. Моля те, вземи парите и им се радвай.
На добър час,
Мари
Пъхнах писмото обратно в плика и си взех душ, като държах лявата си ръка извън завесата. После се облякох.
Коридорът на четвъртия етаж на „Никърбокър“ беше празен. Взех асансьора, пресякох фоайето и излязох, на тротоара. Можех да отида до жилището на Мари Пери и да проверя дали е още в града. Можех да се обадя на Винс Родригес и да го убедя да започва с арестите. Или пък да отскоча до банката и да си преброя парите. Краката ми обаче не харесаха нито една от тези опции и ме понесоха по Хюрън Стрийт. Спрях пред болница „Прентис“ и известно време наблюдавах пристигащите и потеглящите коли. Всички бързаха. Бутнах въртящата се врата и влязох вътре.
Десетият етаж беше пуст. Минах покрай детското интензивно отделение и влязох в офиса на „Уютен дом“. Сестрата на гишето ме позна и ми отвори да вляза в стаята на Винс. Помахах й и се упътих към креватчето му. Имах известно предчувствие какво ще открия там и не се излъгах.
Медицинските апарати стояха като безмълвна стража около празното креватче. Играчките, които му бях донесъл, ги нямаше. Бръкнах в кошчето за боклук и намерих самозалепващото листче с името му. Изгладих го, прегънах го на две и го мушнах в джоба си. После седнах на стола, на който обичайно седях, и се загледах в мястото, където обикновено лежеше бебето, като търсех да видя очертанията му върху сменените завивки. Но там нямаше нищо. Само едно празно креватче, очакващо следващото изоставено дете.
Дочух тихи гласове откъм другия край на отделението. Приличаше на монотонно каканижене на молитви и аз се насочих към звука. Зелената завеса около креватчето беше спусната до половина. Вътре четирима души се държаха за ръце в кръг и се молеха. Когато се доближих, кръгът се разкъса и видях в средата някакъв възрастен мъж, който държеше голо бебе в огромната си длан и го целуваше по челото сред затихващите думи на „Отче наш“. Лицето на мъжа беше сякаш изсечено от скалните ридове на Конемара или Майо. Косата му беше бяла като сняг; очите му — бездънни черни вирове от печал. За миг имах чувството, че се давя в тях. После някой ме докосна по рамото и завесата се затвори със замах. Обърнах се и видях Аманда Мейсън, която ме пронизваше с поглед.
— Какво правите тук?
— Дойдох да видя Винс.
— Винс го няма.
— Знам.
Погледнах към завесата. Зад нея молитвите продължаваха, гласовете се издигаха и затихваха в хипнотичен ритъм.
— Детето им току-що почина — каза Аманда. — Нека ги оставим на мира за момент. Добре ли сте?