Кимнах. Бях се нагледал на смърт през живота си. Предишната нощ бях застрелял човек. Но никога не се бях чувствал по този начин. Отпуснатото голо телце на детето. Кръгът от молещи се. Мъжът. Ръцете му — едри, мазолести. Лицето му.
— Нищо ми няма, Аманда. Съжалявам. Не бях разбрал…
— Вчера взеха Винс. Мислех да се обадя, но нямах номера ви.
Бях й го дал, но това едва ли имаше значение в момента.
— Къде е той?
— Ще бъде настанен в щатския център за осиновяване, докато му намерят постоянен дом.
Гласът й отново се беше барикадирал зад високите стени на болничната бюрокрация. За което не можех да й се сърдя.
— Благодаря ти — казах аз.
Тя ме докосна по ръката.
— Детето ще бъде добре, Майкъл.
— Знам. Трябва да тръгвам.
— Сигурен ли сте, че сте добре?
— Да.
Но не бях добре. Ни най-малко. Болничният параклис се намираше на втория етаж. Седнах на една пейка най-отзад и скалъпих наум две-три молитви. Мислите ми се въртяха все около бебето на име Винс. Бях поседял малко в болничната му стая, усмихнато вгледан в очите му, и бях видял как сърцето му бие на компютърния екран. Нищо повече. Кратки мигове, прекарани заедно. Бях потресен от уязвимостта на човешкия живот. Огромната ръка на възрастния мъж, детското телце върху дланта, безжизнено висящите ръце и крака. Отворих очи и се поизправих на пейката, а мислите и молитвите ми се разпиляха като топчета за игра по пода, затъркаляха се напред-назад по лъснатите дъски. В съзнанието ми постепенно се оформи образ, очертан в черно и бяло, осветен от светкавици и озвучен от протяжен гръм. Едно изображение, което бях виждал поне два пъти. Но не бях разбрал какво означава. До този момент.
40
Седях в офиса пред един шот уиски. До лакътя ми бяха папките от багажника на Рей Пери. Отворих една от тях и извадих акта му за раждане, брачното свидетелство и дипломата му от правния факултет на „Нортуестърн“. Под дипломата беше завещанието му. Вдигнах обемистия документ и го претеглих на дланта си. После го оставих настрани, при другите. Най-отдолу в купчината книжа намерих папката, която търсех — небесносиня, поизбеляла от времето. За корицата с кламер беше защипана снимката, която бях видял на бюрото на Рей. Бившият губернатор беше свел глава над новородено бебе. То беше завито в одеяло, а едната му ръчичка беше несръчно протегната към фотоапарата. Отпих глътка уиски и се загледах в снимката. После се сетих за онзи възрастен мъж в „Прентис“. За мъртвото телце, което бе държал в ръката си. Погледнах отново снимката на Рей, странния ъгъл, под който беше разперена ръчичката на бебето, и видях онова, което инстинктивно знаех. Когато смъртта докосне тялото, тя оставя своя отпечатък. Дори върху едно новородено. Детето, което Рей Пери държеше в ръцете си, беше мъртво. И аз исках да знам защо. Отворих папката и започнах да чета.
Първият документ беше протокол за приемане на пациент, издаден от болница „Нортуестърн Мемориъл“, с дата 8 юни 2004 г. Името на пациента беше Мари Ан Пери. Трийсет и осем годишна, бременна в осмия месец, приета с родилни болки. Прелистих на следващата страница. В 14:32 ч. тя бе родила момиченце с тегло 2 килограма и 350 грама. Протоколът изобилстваше от медицинска терминология, но успях да разбера, че раждането е било силно рисково. Последните три страници, изписани със ситен наклонен почерк, обясняваха защо. Момиченцето било родено с форма на спина бифида. То незабавно било взето от майката и настанено в неонаталното интензивно отделение на „Нортуестърн Мемориъл“. Имало възможност за хирургическа операция, но от документа не ставаше ясно дали и кога е трябвало да се извърши. Майката се чувствала добре. Прогнозата за детето беше формулирана доста предпазливо. Под първоначалните болнични протоколи открих две удостоверения, защипани едно към друго с кламер. Първото беше свидетелство за раждане на Ема Мари Пери с дата 8 юни 2004 г. Второто беше смъртният акт на детето. Ема бе умряла от „дихателни усложнения“ ден след раждането си, следобед на 9 юни.
Отпих още глътка уиски и си припомних бръчките, прорязващи лицето на Мари Пери, тъжната й усмивка, празнотата в сърцето й. Бях се лъгал за Мари. И за нейната тайна. И все пак във всичко това нямаше логика. Нещо не беше наред. Прелистих обратно до първата страница от протокола за приемане в болницата и я прочетох внимателно, като търсех липсващото парченце от пъзела. И го открих, най-отдолу, под формата на един адрес.
41
Открехнах прозореца на колата и огледах с нищо незабележимата фасада на Олд Харбър Роуд № 254. Сега вече знаех кой живее там. И защо Мари Пери се бе появила предишния ден на това място. На Олд Харбър Роуд не се намираше домът на поредната жертва на катастрофите, предизвикани от „Бийкън“. И Мари Пери не бе дошла в „Уилоубрук“, за да раздава чанти с пари.