— Съжалявам, че ви накарах да чакате. — Гласът й беше приглушен, сякаш се боеше от себе си.
— Няма проблем. Защо не седнеш?
— Не мисля да сядам.
— Защо?
— Елате с мен, господин Кели.
— Къде отиваме?
— Просто елате.
Станах от мястото си и последвах Аманда във вътрешността на къщата.
42
Тя ме преведе през уютно подредената дневна към някаква врата в края на коридора. Зад вратата стръмно стълбище водеше надолу към мазето. Аманда спря пред следващата врата и я отвори. Стаята беше полутъмна, с дървена ламперия и мокет на пода. Може би първоначално замислена като втора дневна, сега тя служеше за болнична стая. Пациентът лежеше в отсрещния ъгъл. Машините, които го заобикаляха, отразяваха неравния ритъм на сърцето и дробовете му. Аманда ме заведе до долния край на леглото.
— Това е съпругът ми, Никълъс. Никълъс, това е господин Кели.
Никълъс Мейсън беше завит с чаршаф до гърдите. На главата му имаше няколко кичура рядка коса; сивкавият скалп се лющеше. Очите му под изпъкналото чело бяха хлътнали, от скулите му висеше жълтеникава кожа. Без да съм лекар, разпознавах наближаваща смърт. Тя беше тук, в стаята, и острието на косата й проблясваше зловещо. Никълъс Мейсън отпъди с жест съпругата си.
— Няма нужда, Аманда.
— Мисля, че е по-добре да остана — каза тя, като поглеждаше ту мен, ту съпруга си.
— Върви си — каза тихо Мейсън. — Ще натисна звънеца, като приключим.
Аманда затвори вратата след себе си. Нещо ми казваше, че едва ли се е отдалечила кой знае колко. Мейсън посочи един празен стол.
— Седни, ако искаш.
Седнах. Никълъс Мейсън сякаш очакваше от мен въпрос, но аз нямах какво да го питам. Умиращият се закашля — плътен, гъргорещ звук, който едва ли не можеше да се пипне. Извади салфетка от кутията на нощното шкафче, изплю се в нея, смачка я на топка и я скри в юмрука си.
— Бих те помолил да ме застреляш с този пистолет, но не съм сигурен, че си струвам куршума.
— Защо съм тук, господин Мейсън?
— Жена ми каза ли ти какво работех?
— Не, не ми каза.
— Бях санитар в болница „Прентис“. Така се запознахме.
— Окей.
— От другата страна на леглото има лаптоп. Би ли ми го подал?
Намерих лаптопа и го поставих върху сгъваемата масичка, която Мейсън ползваше, за да се храни в леглото.
— А сега какво?
Той бръкна под възглавницата си и извади малка черна флашка.
— Пусни записа.
Пъхнах флашката в порта и кликнах върху видео файла. На екрана се появи полутъмна болнична стая. В средата имаше бебешко креватче. Човешка фигура се приближи към него и се надвеси.
— Спри го — каза Мейсън. Натиснах пауза. — Това е заснето следобед на девети юни две хиляди и четвърта година. Денят, в който почина Ема Пери. Човекът, когото виждаш, съм аз. Поставям възглавница върху лицето на бебето, за да го задуша.
Докато Мейсън говореше, аз се взирах в образа на екрана.
— Беше ми платено да го направя. От човек, който смяташе, че дете със специални нужди би провалило многообещаващата политическа кариера на Рей Пери.
Мейсън отново се задави от дълбока влажна кашлица. До леглото имаше чаша вода. Той отпи продължително и се облегна назад върху колосаните възглавници.
— Мислеха, че дори да живее само няколко години, детето ще се превърне в смисъла на живота за Рей Пери, в негов затвор. Щеше да го принуди да отложи кандидатурата си за губернатор и резето щеше да хлопне. Градът не би могъл да понесе това. Рей беше длъжен да се кандидатира. С цената на всичко.
— Кой те нае? — попитах аз.
— Кой ме нае? — Никълъс ми се усмихна кисело. — Добър въпрос. Може би самият Рей? Може би майката на детето? Виждам, че не вярваш, но те са корави хора. И все пак, да караме подред. Изгледай записа докрай.
Нямаше кой знае какво за гледане. Човекът остана наведен над креватчето минута-две. После се изправи и си тръгна.
— Спри записа.
Направих каквото ми каза.
— Убийство, така ли?
— Именно.
Пръстите на Мейсън се скриха под чаршафа. Аз стиснах дръжката на пистолета.
— Защо не си извадиш ръцете отгоре, за да мога да ги виждам?
Мейсън ми се ухили с проядените си зъби, потънали в черни венци.
— Остават ми няколко дни живот, господин Кели. Ако не и часове. Хайде да не си губим времето с глупости. Записът, който току-що видя, е фалшификат. Направен, за да създаде впечатление, че е извършено убийство.
— Продължавай.
— Да, наистина това съм аз. И да, наистина бях нает, за да убия Ема Пери.